Не ми липсват очите.
Нито гласът,
който се преборва с въздуха
и механично се блъсва
в мембрана в ухото ми.
Не ми липсват дланите.
Нито устните,
макар че умеят да докосват косата ми
с толкова нежност,
сякаш съм ги измислила.

Не.

Но когато те няма...

Погледите, които посрещат моя,
са просто редичка от копия
на една и съща снимка,
от която не трепвам.
Пространството
опустява
без онази трептяща тишина,
предизвикана от смисъла
на гласа ти.
Топлината,
която прониква през кожата ми
и усмихва мислите ми,
изчезва
заедно с
най-живата чувствителност
на тялото ми.
И ми липсва оная магия,
която се вплита в кичурите ми
и с невидимото си пърхане
разпръсва материалността
на миниатюрни парченца,
докато остане само усещането за
безумно
радостна
безтегловност
в сега-то.

Това,
което ми липсва
всъщност
не се вижда и чува.