Ти нямаш име.

Само няколко хасти

обрамчват  портрета ти

и го разглобяват на части,

от… износване.

Ти нямаш образ.

Носиш маска на себеподoбен.

И му подражаваш – от части.

А тя пристяга сънните ти артерии.

Симбиоза си –

от несподеленост

и случване.

И не сънуваш цветни облаци.

А вървиш пряко,

по безконечните

ламаринени… покриви.

Само рухналия комин

е твоят малък остров.

Сутрин не сънуваш котки.

Защото сетивата ти са

по-мъртви от клетките.

И безкрай будуваш,

а маските са на свършване…

Нямаш повече опити.