Отключих вратата, а момчето ме посрещна с плач:
            - Мамо, случи се нещо... Мими я няма...
            - Как така я няма? – стреснах се аз.
            - Ами... върнах се преди два часа от училище. Не я намерих. Оставих я тук като тръгвах. Винаги ме е слушала...
            - Всичко ще се оправи – казах тихо и го прегърнах.
            Тя беше на осем години и често си играеше с децата на съседите. Днес не бяха я виждали. Понякога заспиваше пред телевизора, друг път ни правеше изненади и се криеше, но сега... Ядосах се. Оставяхме я често сама и тя се чудеше какво да прави. Добре, че не живеехме в чужбина, властите щяха да ни я вземат...
            - Мамо, да я обявим за издирване! – помоли десетгодишният ми син.
            - Рано е още! – отвърнах - Трябва да минат 24 часа. Ще си дойде, милата ми!              Огледах наоколо. Нямаше следи от взлом. Прозорците и вратите на къщата бяха затворени. Къде беше нашата Мими? Кой беше отвлякъл малкото ни съкровище? Защо? Кога? Как? Сърцето ми се свиваше, а мъжът ми нервно мачкаше цигарите.
           Не говорехме. Вечерята засядаше на гърлото ни. Чувствахме се отвратително. Мими не се появи, нито се обади отнякъде. Никой не позвъни да иска откуп… Тишината беше отвратителна. Очите ни се подуха. Напрежението растеше. Стояхме и чакахме.              Слънцето се показа, а чаят ни горчеше.
           - Мамо, не мога повече! – рече момчето и извади хартия от бюрото си. Написа няколко обяви с големи букви. Облече се, тръгна към вратата и тогава...
           Направо влетяхме в детската стая. На пода бяха разхвърляни играчки и малки дрешки, които щях да давам за благотворителност. Гласът идеше изпод обърнатия кашон. Вдигнах го и ахнах. Мими лежеше свита върху една възглавничка, а в нея се гушеха три мънички шарени котенца... Милата ни красавица с дълга рошава опашка! Беше станала майка, а ние така се притеснихме, че е изчезнала...

Рая Вид, 2013