Намирането на подходящо място за гараж не беше лесно. Градът беше огромен, трябваше да е нещо в центъра, а в центъра бе застроено с кафенета, магазини и магазинчета, нямаше свободно място да кихнеш, какво остава да вкараш кола.
- Чух, че имало някакви изоставени складове срещу бар “Red Arrow” – Майк вдигна ръка за да скрие очите си от слънцето, и пресече подтичвайки след нас.
- Къде е “Red Arrow” ? – попитах.
- Нямам представа.
Открихме въпросният бар, беше по- скоро свърталище на рокаджии. Неголям бар, достатъчна да побере моторджиите със се моторите им, паркирани и гордо блесящи на слънцето. Отсреща, заграден с телена мрежа и наклонени метални прегради се ширеше дворът и складовете.
- Какво, това ли?
Беше запуснато от години, сградите бяха на два етажа, горните явно бяха горяли, защото около изпочупените прозорци личаха черни следи. Останалата част от фасадата бе издраскана с графити.
- Кой е собственика на тая дупка? – попитах в бара, а барманът – висок, с къса, изправена с гел коса и множество татуси и пиърсинг се изсмя.
- Какво, да не искаш да купуваш тая кочина?
- Може и да искам – усмихнах се.
- Стои така от десет години, преди тук имаше склад на едро. Имаше слухове, че собственикът се занимавал с наркотици, пуснаха проверка и ги затвориха. Един пич на име Рей го купи, но не направи нищо. Вътре сигурно има и радиоактивни отпадъци.
- Знаеш ли нещо повече за този Рей? – попитах.
- Може и да знам – подсмихна се барманът, и ме огледа. – Ти какво ще ми предложиш?
Оставих десет долара на бара пред него.
- Три бири, от най- добрата. За мен и приятелите ми – кимнах към Джейсън и Майк, които стояха отвън и чакаха да се върна с информация. – Ако ми намериш и номерът му ще ти оставя бакшиш.
Явно очакваше повече, но скоро се сдобихме с номерът на собственика, и го чакахме да се появи.
Това е пълна катастрофа - Майк гледаше в краката си, опитвайки се да не настъпи някоя счупена бутилка, използвана спринцофка или презерватив. Провряхме се между купчината строителни отпадъци и купчината стари гуми, авто стъкла и битови отпадъци. Явно местните използваха това място за сметище. Май зад строителните отпадъци беше умряло нещо.
- Привет, името ми е Рей, Рей Съмърс.
Беше дребен и пълен мъж, с черна, вързана на опашка коса и запуснат вид. Като че ли не беше много с всичкият си.
- Здравей - рекох. - Ти ли си сибственика на това прекрасно място?
Той усети иронията ми и се разсмя, лъснаха чивт криви, жълти зъби.
- Никой не е стъпвал тук откакто... куките дойдоха и опразниха мястото преди единайсет години. От тогава никой не иска да го вземе. Мислех, че барманчето отсреща ще прояви интерес за паркинг, моторджиите се налага да паркират по улицата понякога, имат си проблеми с полицията.
- Колко искаш за него? - премина към действие Джейсън, и аз, Майк и Рей го погледнахме с еднаква изненада.
- Сериозно? - вдигна вежди той, и почеса обраслият си врат. - Момче, това е кочина, за какво ти е...
- Кажи ми цена, Рей.
Той се поколеба, гледайки пространството пред склада, заринато от боклуци. Беше голямо, можеше спокойно да побере трийсетина паркирани автомобила само отвън, вътре изглеждаше като за още толкова. Гледах с недоверие, щеше да отнеме цяла вечност за да се изринат боклуците, и още няколко за да се разнесе смрадта. Усетих, че ми люти на очите.
- Трийсет - каза накрая, и видях как хапеше устните си и местеше поглед между трима ни.
- Трийсет? - вдигна вежди Майк.
- Добре де, двайсет и пет, но нито цент по- малко - припряно рече мъжът.
Джейсън се подсмихна, и разбрах, че е наумил нещо.
- Ние не се пазарим, човече, трийсет - каза и извади сумата, при което очите на Рей се окръглиха, и той се закашля. - Нямам... Нямам документи тук - рече заеквайки и вдигна очи към него, а ръцете му затрепериха. - И освен... освен това не включва изкарването на боклуците...
След тези думи явно се уплаши, че ще се откажем и закърши ръце, но Джейсън кимна.
- Ще сме в бара отсреща, донеси каквото трябва.
- Това е пълна дупка, никога няма да я изчистим - гледах през прозорчето със светещият надпис на Jim Beam към камарите, които се виждаха и през улицата.
- Купили сте това? - барманът остави няколко халби на масата на трима рокери с размерите на гардероби, кожени елеци, бради и множество пръстени по огромните ръце, и се върна при нас. - Вие не сте наред.
- Не си първият, който ни го казва - кимна примирено Майк.
- И какво ще става това? Автоморга? Малко е, но като гледам друго няма да излезе от него.
- Поживей и ще видиш - смигнах му, и надигнах бирата.
Отне две седмици на багерите и самосвалите да изринат и изнесат боклука. После да утъпчат натровената земя да се слегне, а после да излеят бетонна плоча. Още три седмици да разкараме всичко от склада, рамките и прозорците да бъдат избити и подменени с нови, нова мазилка и боя. Сложихме четири врати, първата и втората щяха да бъдат за колите, които пристигаха и изчакваха, втората - за склада, джанти, масла, всякакви глупости, за които се сетиш. Зад третата щяха да стоят нашите коли. С мъка на сърцето прибрах Лентуса и куршума, както и другите най- в дъното, и пуснах ролетната бяла врата.
- Не гледай така, не си ги погребала - сръчка ме Майк.
- Точно това направих - изпуфтях.
На входовете сложихме метално покритие, вътре подът бе с шахматни бели и черни плочки. Крановете, помпите и другите джунджурии бяха във втората врата (макар, че помещенията бяха свързани), отвън монтирахме бензинова колонка. На своя глава на вторият етаж над склада, където щеше да е по- малко шумно, обзаведох стаичка за живеене с баня и тоалетна. Всичко това се случи за почти три месеца, оставаше половин до началото на ралито. До тогава мястото светна, и се оказа по- широко дори отколкото го бяхме мислили.
- Жестоко - Майк отпи от бирата си, радващ се на големият, червен надпис, който се виждаше от улицата. \"Ultimate Carnage\".
- Както казах - барманът Рон се появи и стовари още три халби пред нас - вие не сте наред. Не съм очаквал някакви изтрещялки да направят нещо от тая помийна яма.
- Нищо не си видял още - доволно се ухили Майк.
- Това е от заведението - кимна той и изчезна да обслужи останалите маси, а Майк ми даде знак, че трябва да отиде до тоалетната, и по пътя огледа дупето на една от сервитьорките.
- Здравей - един от огромните рокери седна до мен, и ми се наложи да извия глава нагоре, за да срещна очите му. - Как си?
- Идеално, благодаря - отвърнах.
- Наздраве - той вдигна халбата си, и моята бира се разплиска при чукването. - Чух, че това отсреща е твое, добра работа.
- Благодаря - отговорих едносрично. Усещах на къде отиват нещата, не исках да съм груба, но май щеше да ми се наложи.
- От къде идваш, сама ли си тук?
- С мен е.
- Джейсън тъкмо беше пристигнал, свали ръкавиците си и го изгледа накриво.
- Заедно ли сте? - изправи се мъжът, слезе от високият стол на бара, но ръстът му не намаля особено.
- Да - кимнах, преди да бяха започнали пререканията.
- Защо не си намериш свободна маса? - жлъчно подхвърли Джейсън, и застана пред него, стомахът ме сви.
- Не е нужно да си груб, хлапе, не знаех, че приятелката ти е заета...
- Е, вече знаеш!
Стояха и се гледаха от упор, а аз бях готова да скоча, ако някой от тях дори трепнеше. Рокерът изпука кокалчетата на огромните си като капаци на кофи за смет ръце, но само изпръхтя и се върна на масата си.
- Ще престанеш ли да предизвикваш на бой всеки срещнат? - изшътках едва чуто, и се скрих зад халбата си, понеже цялото заведение ни гледаше. - Стига да искаше, можеше да те разлепи до плаката на Slayer.
- Нека да опита - Джейсън седна на мястото до мен и придърпа халбата. Майк, който предвидливо бе останал в сянка също се приближи и седна отдясно на Джейсън.
- Благодари се, че го хвана в настроение - Рон се пресегна да избърше бара, и кимна към нас. - Вкарал е доста умници в болница.
Приседна ми.
- Трябва да ми благодариш, не да ме съдиш - изгледа ме лошо Джейсън, и пак отпи от бирата си.
- Благодарна съм ти - едва изрекох. - Но ми се иска да има на кой да съм благодарна и за напред.
При тези ми думи Майкъл прихна и изплю бирата си по тъкмо забърсаният бар, а хората пак ни загледаха.