Кантарчето ѝ – с форма на човече
лежи на тротоара - и мълчи.
Жената – със забрадка и елече
до него седна още – от зори.
Лицето ѝ посърнало – дълбоко.
На дъното в очите и – вали.
Приканва всеки минал отдалече
теглото си да види. И тъжи.
По бръчките и тежки Тя – Съдбата,
оставила е белег – до живот.
Страдания и мъка – за разплата.
Дали си има къща, дом – имот?!
Дали синът и нейде не очаква
да се отвори бащина врата.
На внуци и деца – да се порадва.
Българийо, разбираш ли това?!
Разбираш ли - Родино, осквернена,
отгледала ме с гордост - и със чест,
че в този миг - душата ми ранена
си плаща най - презрителния жест!
За къшей хляб и шепичка маслини,
една свещена майчина сълза,
да пари във краката ми, Родино!
А аз да плащам! Боже – срамота!