Онемяла тишината в проронена сълза.
Ще ме познаеш ли, живот,
пред олтара на времето те питам,
когато минах Пътя до Ада и обратно?
Подреждам зашлевени истини
и пропукани илюзии в грапавата си душа,
съших сърцето си издраскано
внимателно, с обич и огън в дланите.
Събрах се в Изкуплението на две ръце.
Затичаха се думи боси и за себе си знам:
обичам безумно, о, стихът боли
от докосване, от обичане боли.
Понякога една сълза не стига
на ръба на онемялата тишина...
© Ванко Николов (Starkmaster® vn)