на Ники Комедвенска
Нямам броня, захвърлих си шлема,
мечът в ъгъла кротко ръждяса...
Всички битки са в минало време –
вече даже не помня врага си...
И ми липсва звъна на стомана,
онзи тропот на конски копита...
Свободата, със кръв увенчана,
само в хроники стари се скита...
Днес обрасват местата със тръни,
дето някога слава кълнеше.
Светла диря от огнени мълнии –
всяка битка в душите ехтеше...
Пак съм стиснал до болка юмруци,
но живея сред мъртвите живи,
та децата на моите внуци
да растат вероятно щастливи.
Всички войни са днес ветерани,
уморени от истини тъжни.
Няма доблест! И времето – рана
все ме стяга във мрачна окръжност...