До табелата „Пирин” от високото ни посрещат дъсчени плевни и спретнат, мъничък хотел. Но докато му се порадвам – погледът ми бърза надолу и замира…
Редица вековни, умиращи къщи, подпрени една о друга. На дървените пейки пред тях – малки, светлооки старци в тъмни дрехи, приседнали под сянката. Няколко порти по-надолу, на големия завой – навесът на кръчмичка с няколко пълни маси. Зад завоя – площадът с моста.
Паркираме под някакво дърво и слизаме.
Оказваме се на площадче с белички тротоарни плочки, подновена чешма с голям навес и скамейки, новичка празна беседка и овехтяло асфалтирано мостче. И две огромни на фона на малките къщички наоколо сгради – смесеният магазин и някакво държавно учреждение с отдавна изпепелен от слънцето указателен надпис. Пред мостчето – още пейки с накацали по тях забрадени баби и двама прошарени мъже в дочени панталони и тъмни фанели. Седят под дърветата и с космическо спокойствие убиват времето с приказки.
Запътваме се към тях – любопитните им погледи ни следят отдалече. Единият мъж и едната жена се оказват мои роднини, но така и не схващам точно какви – трудно ми е да следя сложните връзки в типичните многодетни семейства, преплетени в малкото селце. Разпитват за този, за онзи, опитват се да си припомнят…
Паралелно на нашия разговор чуваме, че „оная с хляба нещо закъснява днес”. Не питам за подробности, защото слушам друго:
- Ей тва сме младите, аз и той – посочва единият мъж към другия. – На 50-60, това сме младежите тука. То сме останали към 150 човека – всичките дърти – и се усмихва слънчево под бръчките, които лъчите и вятърът са впили в загорялата му кожа.
Забелязвам, че не мога да преценя кой на колко години е. Тук лицата се набраздяват рано, косите побеляват дълго, а типичните зелено-сиви или синкави очи са ясни като безоблачно небе и греят с някаква безвременна вътрешна светлина.
Обръщам поглед, за да огледам откъде идват тези необикновени хора. Селото е строено по стръмнините от двата края на реката. Задните редове къщи изникват от покривите на предните, а най-отгоре, съвсем на високото, са дъсчените плевни с каменни основи. Аз, разглезено градско технологично чедо, не съм убедена, че мога да се изкача и до най-близката, без да се задъхам.
А техният живот явно е едно непрекъснато изкачване и слизане. Буквално. 



СЛЕДВА...