- Мари, това ти ли си? - Найден гледаше невярващо. - Аз съм Слънчо, върнах се. Твоя Здравко ме откри и заедно с моя съпруг ни спретнаха изненада. - Виж се само, истинска лейди си станала! - Найден я гледаше с такава топлота! Изгуби се в трапчинката ú. Искаше му се да я докосне, но нещо го спираше. - А ти си същия. Е, възмъжал си, но си запазил момчешкия чар! - Хайде сега всички пред мен, че мама и Наско ще са любопитни! - намеси се Здравко. Вървяха мълчаливо, въпреки въпросите напиращи и в двамата. Малката Мари и Здравко избързаха тактично напред. Мария тайно го наблюдаваше. Брадясъл, див, ужасно секси! Мократа му риза прилепнала по атлетичното тяло! \"Прости ми боже, за грешните ми мисли! Озапти се бе жена, та той ти е като братче! \" - Купил си нашата къща! - Така се случи и аз бях късметлията, а и тя има сантиментална стойност за мен! - нещо бодна Мари. - Страхотна съпруга си уцелил! Как се запознахте? - наруши мълчанието Мария. - Тя беше приятелка на бившата ми съпруга. Не ме гледай така! Пробвах, не се получи. И тъкмо се бях отчаял, че няма да си имам свое мечтано семейство и се появи Цвета. Тя е много силен човек, Мари и аз я обичам от сърце. А ти, щастлива ли си? - Какво е щастието, Слънчо? Само сбор от мигове във вечността. - някак тъжно и отнесено се усмихна.
Цвета беше наредила масата под асмата. Салатата, всичко от градината откъснато. Има вкус и аромат на спомени. Тази жена си я биваше. Мария леко ревнуваше! Не, по-скоро завиждаше на тази идилия. Тук наистина имаше много любов! - Цвете мое, я сега донеси съкровището, което намерихме в градината! - Цвета мъкнеше една петлитрова дамаджана на която имаше залепен етикет и пишеше Мария. - Дядо ти беше скрил зад една греда в мазийката един тефтер с важни за него неща. Там беше описано къде е скрито имането. Само дето не казваше какво е. Та там открих цели 6 дамаджани, надписани за всички внуци. Още си стоят непипнати. Само когато се роди нашата Мари, отворихме тази и трябва да призная, че това е амброзия. Когато си тръгнете за Варна, ще ги отнесете на наследниците. Така трябва! Такава е била волята на дядо ти! - Баничка ли подушвам? Тори аромат от пещта ли идва? - Истински селски хляб. Цвета го меси в нощвите на баба ти. Помниш ли как ни беше сладко да отчупим от току що опечения хляб, хрупкавия краешник, да го натъпчем със сиренце и да го поръсим с мерудийка? - Каза Найден. - Боже, замълчи! Дебелея само докато те слушам. - се смееше Мария. - Е, стига де! Това са най-сладките ни спомени. Ами как тайно сръбвахме от касисовата шара! - И гледахме да не ни видят баба и дядо, че бяха строги! Мария затвори очи и се пренесе там далеч. Видя дядо Йордан как засуква мустак. Нарежда на дилафа месенца и право върху жаравата. Ох, как цвърчи сланинката! Кой ти е мислил за холестерол тогава? На масата кана вино. Шест внука насядали на земята и зяпнали като гарджета. Чакат знак от дядо си. Иначе не може! Мария помнеше една история. Как, когато я оставили за първи път на село, била около четири годинки. Баба Анка ú направила попарка, а тя само помирисала и обърнала купичката. Дядо ú остякъл \"гладна да стои\" и цял ден нищо не ú дали. Надвечер баба ú отчупила комат топъл хляб и направо със свинска мас и червен пипер. Яла Мария, та чак ушите ú плющели! - Къде се отнесе моето момиче? - сепна се от гласа на Наско. - Спомени ме връхлетяха, а и ракийката си я бива. - Елате да ви покажа, къде ще ви настаня. Може да си подремнете! Ние тук така правим. Ще си отпочинете и после пак ще си разказвате истории. - ги подканяше Цвета. Беше стаята, където баба ú държеше чеиза едно време. Стаята със съкровищата. Цял живот сръчните ръце на жените трупали красотите си в тази стая. Дантели , бродерии, тъкани черги, плетива, бижута. Веднъж беше облякла тайно сватбената премяна с червеното було и пендарите на баба си. Тогава мечтаеше някой момък да дойде и да я отнесе на коня си. Как плака само когато коледарите подминаха тяхната къща. Казаха, че малка била още, та затова. А тя им беше омесила гевречета! Лежаха с Наско на пружиненото легло, хванати за ръце и се унасяха в следобедна дрямка. Колко тихо и спокойно беше наоколо! Усети лек аромат на полски цветя. Сякаш някой съблече грижите от нея. Беше си у дома. Баба Анка и дядо Йордан бяха насреща и се усмихваха. Наведе се баба ú, направи кръст на челото ú, прошепна някакви заветни думи, които Мария не разбра, но запомни. Когато по-късно се събуди в дясната си ръка стискаше дървено кръстче. Тя вече знаеше за какво ще ú служат прошепнатите думи. Завета трябваше да се изпълни! Историята ще следва своя ход. Не бива да се издава тайната дълбока!