От пътечката между две къщи (наистина пътечка!) изниква мъж с бастунче и неразгадаема възраст. Разбрал е кои сме, докато сме били на площада. Подава ми шепа дренки:
- Вземи си, вземи ги всичките!
Докато любимият обикаля в гонене на снимки, ние с непознатия завързваме разговор. От него разбирам, че случайно сме се спрели точно пред къщата на прадядо ми. Къщата, в която се е родил моят дядо и която, за мое учудване, и сега е измазана и бяла, от перилата на стълбището й виси новичка парцалена черга, а на зеленото прозорче се кипри лъскава сателитна чиния.
- Преди живееше тука Димитър, сега пак е на Димитър, пак ти е родà – разказва събеседникът ми. – А това там беше училището. Пълно беше, ама сега… Идете да видите и черквата. Ако искате, ке викна човека да я отвори. Ама… они сега работят там, ремонти правят и си е отворена, идете… Кажи що прави майка ти, как сте? Не, не сме рода ние, ама… яз съм идвал у вас, брат ми беше войник във вашия град и бяхме у вас на клетвата, ама ти не помниш сигурно, отдавна беше… Они там на площада чакат хляба – карат евтин хляб, по 66 стотинки. То и в магазина има, ама е по-скъп, а тоя веднъж на неделя го носят и они го чакат жените да си заредят… Айде, разходете се, а после, ако искате, ке ви заведа в църквата. Яз отивам на площада, там ке съм…
Единственият човек тук, който носи не тъмна, а червена дреха, не иска да си тръгне и с неохота спира да говори. Усещам колко иска да говори. Не съм сигурна дали е заради пресечните ни точки в миналото, или от гостоприемство, или просто зад червената, овехтяла блуза все още тлее копнеж по различното на широкия свят – у този прошарен човечец с бастунче и жив поглед, посрещнал дните си тук и изпращаш ги тук…
Дали наистина оградите, зад които живеем, определят размера на света ни? 


СЛЕДВА...