Най-после, след дълги години по пътищата и фронтовете Миню се завърна в село. Тринайсетгодишен остана без майка и пое трудния път на градинарлъка. Запиля се с по-възрастни мъже от селото из Маджарско, Сръбско, после малко в Румъния. Годините се изнизаха, дойде време за казармата. Замина войник и почти веднага започнаха войните, една след друга. Цели осем години. Подир тях за добра служба го назначиха конен полицай в столицата. Година отмина. Не му хареса нито работата на полицай, нито животът в столицата, нито жените. За богати жени, не беше от тяхната черга. Слугините, за които се изпожениха другарите му  пък не харесваше заради превземките и старанието да приличат на господарките си. Времето минаваше, годините се навъртаха, ей го вече 28 гонеше. Кога щеше дом да завърти, жена да намери и деца да отгледа. Всяка нощ мислеше за село, за земята, за градинарлъка. Земя той нямаше. Баща му не беше безимотен, но Миню е най-големият, подир туй идват брат и сестра, и още деца от другите две жени на баща му. Не  провървя и на него. Кога умря първата, Минювата майка, взе втора и тя се спомина, сега имаше трета жена. Земя от баща си не чакаше той, но ще се прибере на село, ще се поогледа и ще решава какво да прави.

Началствата му трудно се съгласиха да го пуснат , че Миню беше съвестен и добър полицай. Уреди си нещата, напусна квартирата, продаде каквото не му трябваше. Стегна куфара, с който не се разделяше дори на фронта и тренът го стовари на гарата в родното село.

Първата му работа беше да поговори с баща си, да му поиска разрешение за година-две да живее при него, да работят заедно. После се поогледа из село, поразпита. Кой къде е, кой е оцелял по фронтовете, кой загинал. Не беше расъл той в селото и изгора не беше любил. Не познаваше и момите. Кога се отби при терзията за нов кат дрехи поприказваха, поразпита го кои са момите, коя ще му прикаже. Терзията, човек знаещ всичко из селото се позамисли, поспря малко кроенето, тропна голямата ножица на тезгяха  и рече:

-Слушай какво ще ти река. Моми много. Войните малко попречиха на сватбите,  мъжете бяха по фронтовете Има моми малки и големи. Ама мене да питаш ще ти река за една, тя е баш за тебе. Знаеш я сигур, Нейка, дето баща й се спомина от раните през сръбското мурабе. Расна сираче, работна е, тиха и сговорна. Добра къщовница е, от добър род.

Решил беше Миню, че преди да започне живота си напред трябва да си намери жена. Послуша терзията и отиде на седенките. Попита за Нейка преди да влезе, казаха му, че е тука. Погледа през прозорчето към вътрешната стая. Не беше много висока, усмихната, с две дебели плитки. Чистичко и скромно облечена. Предеше и нещо си говореше с дружката до нея. „Няма за кога, сега ще е” - помисли си той и поръча да я извикат в предната стая. Видя, че тя вече е разбрала кой е, не беше изненадана, само се чудеше : какво ли иска да я пита. Посочи й миндера и седна на столчето срещу й. Помълча малко и започна:

- Нейке, знаеш ме кой съм. Върнах се от фронта, поработих малко по София, но вече съм тука. Разпитах за тебе и добри думи чух. Булка си търся. Почти трийсетгодишен съм и нямам време за чакане, за седенки и задиряне. Времето ми е минало. Предлагам ти да се оженим. Ще те заведа у баща ми за година-две. Мисля къща да направя като се замогнем малко. Пари нямам, имоти също. Съберем ли се двамата ще градим всичко отначало и заедно, на голата поляна. Помисли си и утре вечер те чакам пак на седенките да ми кажеш.

Рече и се надигна да стане. Нейка го гледаше, слуша го и сърцето й пърхаше като птиче. Как да не го иска, как да не е съгласна. Левент, силен, сериозен, знаеше,че е от добър род. Какво да мисли, какво да чака. Птичето беше кацнало на рамото й. Нейната майка в дългите години на вдовството си беше научила всичките си деца да мислят и решават смело нещата в живота. Знаеше,че няма да откаже да я даде на Миню.

Миньо, - тихо поде тя - зарадва ме ти мене с твоите приказки. И аз не съм малко момиче, време ми е вече мъж и деца да имам. Двайсет и пет годишна съм, няма какво и за кога да чакам. Либе си нямам затова ти отговарям сега. Съгласна съм да стана твоя жена щом ме искаш. Ще бъда до тебе, ще работим заедно, ще решаваме живота си напред. Баща ти и мащехата ти, братята и сестрите ще уважавам, децата ни ще гледам, другарка ще ти бъда. Майка ми ще ме даде за тебе, ако кажеш кога ще дойдеш да ме поискаш.

Така  през късната есен на 1920 година  Миню и Нейка направиха сватба. Създадоха чудесно българско семейство, след година се роди първият им син. Завъдиха още двама в по-късните години. Две години подир сватбата къща направиха на два ката, голяма, както беше го намислил Миню. Задружно работиха, уважаваха се, отгледаха трима сина като канари. Българи от преди точно 100 години, не богати, след войните, обикновени хора.

Милка Маркова,

имала щастието да се роди внучка на Нейка и Миню от най-малкия им син.