Нещо тупна изведнъж до мен и сякаш каза :”Ох!”, а аз се озърнах, но не видях нищо наоколо. После го чух отново и отново. Започнах да търся навсякъде. Паркът беше голям, дърветата много, а трева и цветя колкото искаш, нищо че скоро идваше есен. Напразно! Не открих собственика на това гласче. Сигурно така ми се е сторило от вятъра, който последните дни се чудеше къде да се завре и да се прави на интересен.
            Нямаше смисъл от повече търсене. Реших да си ходя и точно тогава листата по земята около мен се размърдаха, зашумяха някак странно и аз го видях. Беше едно такова мъничко, дребничко с калпаче на главата и в неопределен цвят – ни зелено, ни сиво, ни кафяво. Странно нещо!
            - Ох! – каза то отново – Пукнах си коремчето и ме боли много…
            - Я, па ти! – обадих се аз – Как така си го пукна?
            - Ами така – ударих се много силно на едно камъче, докато падах от високо… Вятърът ме събори, когато ме гъделичкаше горе на дървото.
            - Така ли? Ами какво правеше там на дървото?... Всъщност какво си? Кой си?
            - Че ти не ме ли познаваш? – попита нещото на свой ред – та аз съм Жълъдко и живеех на този стар дъб. Той ми беше и като майка, и като баща, а сега няма как да се върна там… Пък и много ме боли коремчето…
            И Жълъдко се разплака. Наведох се, взех го в ръката си и го погалих, а той притихна. После го завих с няколко паднали листа от дъба и му казах:
            - Ще те заведа у дома и ще измислим нещо.
            Речено и сторено. Всички ме познаваха добре. Каквото обещаех, го изпълнявах. Ама сега? Та аз нищо не разбирах от жълъди! Не исках да загине, а не знаех как да му помогна. Дали да му залепя коремчето с някакво трайно лепило или да го зашия с конец? Започнах да мисля още по пътя. Не бях чувала да има доктори на пукнати коремчета. Това не беше човек, а плод от дърво или по-точно казано семе. Изведнъж се плеснах по челото. Как не бях се сетила? Взех една празна картонена кутия от сок и я напълних с рохкава пръст. Погалих отново Жълъдко и дори го целунах, а след това му обясних:
            - Сега ще ти сваля калпачето и ще си го запазя за спомен. После ще те поставя на топличко в тази пръст и ще те завия хубаво със сухи листа. Трябва да се опиташ да заспиш. Коремчето ще ти оздравее, а като се събудиш, ще видиш какво ще стане.
            - Благодаря! – рече Жълъдко и се остави в ръцете ми, а аз сторих всичко останало…
            Цяла есен и зима миличкият спеше дълбок сън. На пролет го извадих от кутията заедно с пръста  и го засадих на полянката зад блока. После го поливах поне веднъж в седмицата. След няколко месеца се показа от него едно малко тънко зелено връхче.
            - О, Жълъдко, ти се събуди! – казах му аз – Здравей! Добре дошъл в този нов свят!
            - Къде съм? – попита още сънен той – А ти коя си?... Чакай, чакай! Май те помня отнякъде… Да, да! Точно така – ти ме сложи да спя когато ме болеше коремчето.
            - Сега как си? – попитах го аз.
            - Чувствам се добре. Имам сили за нещо ново, но искам да зная какво съм?
            - Спокойно, миличко! Не се тревожи! Вече не си онова мъничко жълъдче. Сега ти си едно малко растение, което ще се превърне след известно време в младо дръвче, а после в голям дъб, който може да живее от триста до петстотин години…
            - Ехааа! Благодаря ти!... А ти ще бъдеш ли все до мен?
            - Не, приятелю! Хората рядко стигат до сто години, защото имат много грижи и трябва да се справят с много неща на този свят. Дърветата са нужни на земята, за да й дават живот, да прочистват въздуха, да бъдат сянка, опора, топлина… Не се тревожи! Винаги когато мога ще идвам при теб да си говорим за каквото искаш, а ти после ще разказваш на тези, които ще пристигат след мен… До скоро! Няма да те забравя!
            - Аз също! – отвърна растението и въздъхна, а после показа едно дъбово листенце и ми помаха с него…

 Рая Вид, 18.09.2013