Посвещавам на Ангел Колев, а поводът е неговото стихотворение „Последен”.

Благодаря ти, Ангеле!

Ние не тръгнахме… На никъде. Просто останахме тука. Казват, че не е добре да напускаш мястото, където си се родил. Съдбата те е отредила за това място. Начертала е.

Трудна съдба е нашата, българската. Трудна е нашата земя. Винаги някой някъде тръгва защото е трудно. Няма хляб, няма мир. Зеят врати на празни домове, вятърът вее прахоляци по пустите пътища. Колята вървят бавно напред, влачат покъщнина и деца, самолети излитат в търбуха с пътници,  купили еднопосочен билет. Заминават. Винаги, преди и сега. Трудно е. Робство, немотия, безработица. Няма хляб, няма кариера, няма живот.

В пустото и измъченото все остава някой. Трудно му е, но остава. За тука е роден. Не му се напуска бащината земя и гробовете на дедите. Ще запустее родината, ще тревясат гробищата…все някой трябва да има, да остане. Семето трябва да е тука, в тая земя, която Бог е отредил. Деца трябва да се раждат, земята трябва да се засява. Птиците напролет къде ще свият гнезда? Нали тука трябва деца да очакват щъркелите.

Ние сме тези, останалите да пазим Балкана и синия Дунав,  ние сме тези дето ще сричаме АБ-то, ние сме дето ще казваме „Българи сме и България е тука”. Трябва да я опазим. Да има къде да се връщат един ден заминалите, ако зажаднеят за добруджанска или тракийска песен, ако сърцето им трепти за оня такт 7/8 дето може и да го има някъде, ама тъй сърцато никой не може да го играе. Трябва да сме тука, че като коленичат да целунат майката земя да има кой да ги закичи с дъхав гюл.  Все някой е оставал и сега останахме. Най-издръжливите.

На тоя кръстопът, в прахоляка на историята една земя няма да изчезне, ще я има. Ще цъфти пролетес накичена с цвят като млада булка, лете ще я прегаря слънцето до бяла пепел, а наесен ще я брулят ветровете и зимите ще засипват със сняг. Тя ще пази до гръдта си житата заспали, за да зеленеят  отново, да зреят и да пече пита от бялото брашно, че да посреща чедата си отново тука. Майка България.

Милка Маркова