Привидение ли, ти за мен си,
неканен гост дошъл в съня ми,
блуждаещ образ в сенките на дните
и нощите ми, будни и нетрезви?

Привидение ли си от дима и изпаренията
разтлали се над мен, като непрогледна тъма,
задушавайки ме бавно и постепенно,
обезличавайки и превръщайки ме в развалина?

Привидение си, щом си дошла
насред нищото в този час късен,
ръка щом към мен си протегнала
и надежда ми вдъхваш, и сила.

Друго, не може да бъдеш.
Този ад в който съм, не е за тебе.
Не би могла тук да си жива.
Или да си друго... освен привидение.

Калин Вълов