Навярно са си тръгнали

със лятото добрите приказки.

Останало е само

злото, приседнало

край твоята врата.

Навярно не говориш

дълго с себе си.

Нощта ти е самотна и безлунна.

Не чуваш птиците,

които рано сутрин,

накацали са вънка,

на прозореца.

Навярно слънцето

застинало в очите ти,

не ти изпраща

топлите си пориви.

Не чуваш старите

магични думички:

„Обичам те!”

Изтрили са ти тази опция.

Навярно с вятъра не спорите

дали са бели перестите облаци.

Високо ли е твоето небе,

до… Космоса, или е сринато -

наравно със нозете ти.

И сигурно не си

очаквал никога

във залеза на

топлото ни лято

да се завърнат лястовиците,

слепили си гнездо

над  твойта стряха.

(Не помниш всъщност

имаш ли такава.)

Дори вратата е изметната,

 и стара, а покрива – порутен.

В не очакване.

…

Навярно свършили са

всички приказки,

които си разказвахме за лека…

Дори принцесите –

измислени,

си тръгнаха.

А ти не чакаш никого.

Оставаш вън от себе си.

Не подозираш даже

колко си излишен.

Но не съзнаваш колко

си потребен.