Последните дни гаражът беше денонощно пълен, вече три коли чакаха в съседното помещение, а ми беше дошла и една спешна поръчка за смяна на цилиндър и напукани бутала.
- Тия хора не знаят как да карат – клатеше глава един от помощниците ми.
- Нещо ново? – Майк влезе, хвърли очилата и ключовете си на масичката и се наведе да погледне под колата, която бяхме вдигнали на кран. – Някой тук се е правил на състезател.
- Всичките бутала са нацепени, две са стопени – вдигнах ръце. – Сигурно много е бързал... Спирачните дискове са изтрити до безобразие, не знам как не се е убил.
- Това на един и същ цилиндър? – попита Майк, и присви очи за да види по- добре.
- Аха – кимнах.
- Давай да се захващаме за работа, отвън спря някакво маце, чух, че й хлопат джантите.
- Ти от кога ми помагаш? – позасмях се. – Нали си имаш своя работа?
От две седмици Майк се разправяше с превоз на някакви части, плащаха му на парче и до сега бе имал три поръчки за по хиляда и петстотин. Надявах се само да не се наеме да пренася нещо, което да му донесе неприятности.
- Скучно ми е – вдигна рамене той.
- Малкълм – извиках. – Хей! Донеси ми лампата, нищо не се вижда тук.
Малкълм беше заек, скоро се бе появил да търси работа, но имаше чепат характер. Вечно недоволстваше и вече няколко пъти се спречка с останалите. Бях се заканила, че при още едно подобно нещо щях да го изритам, но нямах достатъчно хора.
- Дръж – тикна я в ръцете ми, и тръгна обратно към склада.
- Супер – изпуфтях. – Майк, ще я включиш ли...
- Защо позволяваш да ти държи такъв тон? – попита, докато аз ровех изпод капака на вече свалената кола.
- Ако не забелязваш нямам време да си поема въздух... О, мамка му!
Пораженията бяха по- големи отколкото си мислехме.
– Малкълм! – провикнах се пак. – Звъни в склада, трябват ни ляв заден цилиндър за Honda civic, ’91, поръчай направо цял комплект, всичко е за смяна.
- Свърши това, свърши онова... – чух го да мърмори, и се изправих. Явно сама щях да се обадя до склада. – Да ти е минало през ум, че не мога да съм на няколко места едновременно?
Застана срещу мен с телефона в ръка и ме изгледа сърдито. Младежкото му лице придоби заинатен вид. – Вече ме прати да сменям стъкло.
- Това беше преди обяд – изтъкнах.
- Защо не си наемеш секретарка, Алисън? На такава ли ти приличам?
- Не вършиш почти нищо, а ти плащам колкото на другите – ядосах се, и всички приковаха погледи в нас. – Нямам време за глупости, просто се обади в проклетия склад и поръчай буталата, човека си чака автомобила...
- Поръчай си ги сама, надута кучка.
Хвърли телефона, който издрънча и се разглоби на земята, а Малкълм изчезна към изхода.
- Супер – въздъхнах и отметнах косата от очите си.
Двоумях се дали да не го настигна и да го сритам, но безсилието ме победи. В един момент обаче чух трясък и звук като от тъп удар на нещо в цимента, а после и сподавен вик.
- Я пак повтори това, което каза?
Джейсън се беше върнал, стоеше на вратата, а Малкълм лежеше по гръб и бе вдигнал ръце пред себе си. Мернах лицето наму, от носа на хлапето се стичаше кръв.
- Разкарай се...
- Казах ти да повториш как нарече приятелката ми! – гръмна гласът му, и чак аз се уплаших. Джейсън го хвана за врата и го вдигна във въздуха, видях как краката му започнаха да ритат във въздуха.
- Джейсън, остави го – затичах се натам.
- Научи се да си мериш шибаните приказки, малка гад!
Хвърли го, и той се удари в работната маса и се строполи на земята. Пристъпи към него, но аз застанах на пътя му.
- Стига. Достатъчно, остави го! – вкопчих се в ръцете му и го задърпах по- далеч от Малкълм, който скимтеше на пода.
- Да не съм те видял повече тук! – изръмжа, когато момчето се изправи и притича покрай него. Всички бяха притихнали по местата си.
- Мисля, че току що се отвори още едно работно място – рече Майк, и се върна към колата.
- Какво сте ме зяпнали? – стресна се на останалите работници Джейсън. – Имате си работа, и тя не е да ме зяпате!
- Успокой се, а? – издърпах го в задната стая, а той се облегна на масата и разтри челото си с ръка. – Какво има?
Виждах, че очевидно не му се говореше, но познавах това мълчание, напрегнато и тежко. Нещо се беше случило.
- Нещата...
Той направи неопределен жест, бръкна в джоба си и извади цигарите си, но после ги остави и се огледа за да не срещне погледа ми. – Нещата не са добре. Всички те... Всички там, на пистата, те са на групи, групички от по няколко човека... Не мога да се справя с тях!
- Разбира се, че можеш – казах. – Вече си го правил.
- Не. Не е същото. Бяхме осем, Алисън, и ти ми помагаше. Сега...
- И това беше грешка – заявих. – Отслабих защитата ти. Саймънс беше прав, това тук е истинско, всеки за себе си. Иди и им покажи какво можеш.
- Всички те са в екип, каквото и да говорят за отборната игра.
- Не можеш ли да се съюзиш с някой? Няма ли единаци? – попитах.
- Вече ми предложиха – призна той.
- Ами добре, какво тогава, цената прекалено висока ли е?
Той ме погледна в очите.
- Цената си ти.
Кимнах разбиращо.
- Кой ти предложи?
- Ребека Карсън.
Подсмихнах се.
- Знам я, не се тревожи за нея.
- Да не се тревожа ли? – избухна той. – А за какво по дяволите да се тревожа?
- Не виждаш ли? – ударих с умрук по масата. – Те са слаби, предлагат ти игра в отбор, изнудват те.
Той ме погледна.
- Я се стегни – блъснах го в гърдите и се смръщих насреща му. – Какво правиш с онези, които застават на пътя ти? Мачкаш ги! От кога си променил тактиката, само защото срещу теб стои жена? Не помня да си имал някакъв проблем с мен.
Очаквах да го ядосам, но по лицето му се прокрадна лукава усмивка.
- Това ли искаш – попита, и усетих ръката му, която се плъзна по талията и спря на задника ми. – Да играя с нея както играх с теб?
- Никой не е казал, че трябва да играеш честно. Впрочем, ти кога си играл честно? – усмихнах се изпод вежди.
Вечерта, когато той беше под душа звънна майка ми. Обичайните въпроси: „Добре ли си, няма ли да се прибираш?”
- Добре съм. Отворихме си гараж, не е идеално, но и по- зле можеше да е. Пробихме доста добре като се има предвид, че не сме имали връзки.
- С него ли си?- попита майка ми.
- Да.
- Мислиш ли, че това е добра идея?
- О, моля те, не започвай пак с лекциите за пропиляният живот.
- Не са лекции, искам да си добре, Алисън.
- Добре съм, но вече не съм на десет. Трябва да ме оставиш да взимам решенията си и да понасям последствията от тях – отвърнах, преместих телефона в другата ръка и се пресегнах да усиля телевизора, за да не се чува разговорът ни.
- А щастлива ли си?
Този въпрос, трябваше да призная ме хвърли в шах. Дали бях щастлива? Бях самостоятелна, издържах се и гаражът преуспяваше. Правех това, което обичах, имах коли за да се състезавам, а с него... С него бях във връзка, в каквато никога не се бях замесвала. Вървяхме като по инерция, карахме се и се биехме не на шега, не можех да го нарека сродна душа, но в момента пътят, по който вървяхме беше общ. Още от началото, когато между нас имаше нещо повече от открити нападки и съревнование на пистата осъзнах, че не можех да се изправя срещу него. Не, защото той щеше да ме победи, а защото не исках да го видя наранен, физически и психически. Искаше ми се да знам какво мисли той за мен относно този въпрос.