Понякога съм сляпа и безкрила 
от тъжни пътища за никъде.
Душата - на точица се свила,
от дни във празнота отлитащи.

През мене времето минава,
влачи ме равнодушно и сиво.
Изтича през ръцете като пясък,
светлата пътека - от мене скрило.

И се ронят горчивите истини
от вятъра живот обрулени.
Падат и плачат - есенни листи,
за последния си път прокудени.

Имам нужда от няколко думи,
дъха ми замръзнал да стоплят.
Да просветлеят тъжните друми,
нежен лъх - сърцето да докосне...

val - Валентина Цвяткова