На кон черен препуска конник,

в злата си участ той е затворник.

Прекосявал е той безброй реки и поля,

като вълк единак лутал се е из таз земя. 

Искайки да сбъдне своята мечта, 

стигнал е сам до края на света. 

А там, където небето и морето са едно, 

плавал е той на сал с разкъсано платно. 

Но сега, в гъста мрачна горе се е подслонил, 

и от мечтите си недостижими се е скрил. 

С необикновени същества там той се е сприятелил,

и тежката си участ с тях е споделил. 

Дълбоките му рани не спират да кървят, 

рани, които получил е от трудностите по пътят. 

Пътят, който до рая щял да го отведе, 

и същият този, който следвал е от малко дете.

А всъщност до нищо той не е достигнал, 

макар и през приказно-омайни земи да е преминал. 

Няма и изгрев, който да не е видял, 

или пък залез, който да е пропилял. 

Нощ подир нощ мъчително за него бавно отминава, 

а конникът, че това не е съдбата му бавно осъзнава. 

Ще дойде ден и изгрев необикновен за него ще настъпи, 

и той отново по света голям ще се запъти.