Време е да потегляме обратно. Колата с хляба е минала и групичките по улиците са оредели. Поддържането на живота иска работа, дори когато не е нужно да се бърза. И само няколко мъже са приседнали спокойно на пейките на площада и тихичко очакват да се случи нещо.
Сред тях са и някои наши познайници. Дали ни чакат?
Сбогуваме се с всеобщо нежелание и поемаме обратно по шосето. Боли ме от раздялата с тези малки, светли, изумителни човеци, които цял живот съм носила в кръвта си.
По тесния обратен път между безбрежните върхове и долини не спирам да мисля за тях. Съвременното ми, градско образование и възпитание не позволяват да оставя нещата некласифицирани и неподредени. И аз послушно си блъскам главата, та да им сложа подходящите етикетчета и да ги наредя на съответните рафтове. Докато не проумявам, че същността на този свят тече във вените ми, че аз също съм част от него. И тогава виждам...
Не, животът на тези хора не е някакво непрестанно сноване между високото и ниското, между миналото и настоящето, между отсам и оттатък границите. По правилата на непозната или може би забравена от нас мъдрост те съществуват едновременно и горе, и долу, и преди, и сега, и тук, и там – толкова едновременно, че всъщност са отвъд етикетите. Болките са част от битието им – точно толкова нормална, колкото и радостите, защото слизането и изкачването са същността на пътеката на ежедневието. Неизбежното ново – хубаво или лошо, те практично и без драми вливат във все още полезното старо, защото животът не е за еднократна употреба. Хората „там” са им също толкова близки, колкото хората „тук”, защото вътре в сърцата пространството не съществува.
И въпреки понякога изморените си или тъжни погледи, пиринлии знаят: „Зорлем се живее, зорлем се не мре”. И нямат нужда от преиначавания или недомлъвки, когато се сблъскват очи в очи с живота. Оставили са душите и телата си да се движат в естествения ритъм на вечното преливане от ден в ден – всеки малко като предишния и малко по-различен, докато накрая дните тук се прелеят в дните там и само Бог знае дали дните там са други и дали изобщо има „там”.
Бабо, дядо, намерих ли отговора? 


КРАЙ