И не дишах! Аз просто бях тук.
Докато: На Луната е съмвало...
Глух, проклетият есенен дъжд
е повтарял: Съдбите са гърбави.

И му вярвах! Последен глупак?
Та нали сме ковачи на същите!
Може би... Но пък после Това,
често прави от храмове - къщи.

Моят просто си беше от кал...
знаеш, птиците нямаме пръсти.
Но там, в нашите малки гнезда
има кът! За голямото чувство!

Все едно! Онзи дъжд не е спрял
и помислих, че Господ е в отпуск.
А когато - плах, в края Денят...
просветля, му отидох на гости!