И не дишах! Аз просто бях тук.
Докато: На Луната е съмвало...
Глух, проклетият есенен дъжд
е повтарял: Съдбите са гърбави.
И му вярвах! Последен глупак?
Та нали сме ковачи на същите!
Може би... Но пък после Това,
често прави от храмове - къщи.
Моят просто си беше от кал...
знаеш, птиците нямаме пръсти.
Но там, в нашите малки гнезда
има кът! За голямото чувство!
Все едно! Онзи дъжд не е спрял
и помислих, че Господ е в отпуск.
А когато - плах, в края Денят...
просветля, му отидох на гости!
За нас ● Условия за ползване ● Бисквитки
© 2004 - 2024 uFeel.me