За вярата ли питаш -
как тъй е в мене,
след толкова
житейски листопади?
Как все още си я нося
и жива в мене е останала?

За обичта ли питаш -
как от мен прелива,
след толкова виелици и рани?
След болки, 
ветрове убиващи,
и срещи, разкъсващи Душата?

За надеждата ме питаш -
след толкова неслучване,
как още стискам я във шепи?
И въпреки пороите и бурите
все още - във Душата свети?

Щом питаш, ще ти кажа.
Щом съм се родила,
до мене е застанала орисница.
Орисала ме е след всеки удар
отново и пак да се изправям.
Болката и несполуките
далеч зад мене да оставям.
На отчаянието и страха
на колене да не заставам.
Във звездна нощ ме е орисала,
със слънчеви лъчи ме е повивала.
Със цветен прах очите ми е мила,
в сърцето - розов цвят е скрила...

val - Валентина Цвяткова