Минаха няколко месеца от концерта за цигулка на моя съсед. Вече живеех на друго място, далече от него и отново еднообразието ме завладя както преди. В началото се терзаех много. Не исках всичко да свърша така, защото вярвах в приказки. В душата ми бушувах такива вълни на съмнения и се блъскаха в нея, че първите дни се чувствах  болна. Обичах го и лесно не можех да го забравя. Дните ми минаваха що-годе добре в работа и служебни дела, но нощите бяха ужасни. Висях до късно пред компютъра, ровех се из нета или пък гледах филми по многобройните канали на телевизията, а сутрин очите ми бяха подути като понички. Съвсем се бях предала и отпуснала…
            После един ден се погледнах в огледалото и реших, че Любовта е сляпа. Вижда само външната обвивка на хората, а не прониква  в душата им. Сякаш ще векува с хубост! А после, когато бастунчето зачука?... Усмихнах се. Значи времето ще ме излекува някой ден!... Трябваше ми нов живот! Това си повтарях дни наред. Все още бях доста запазена, никой не ми даваше годините и бях сигурна, че ловя окото. Ама, че самочувствие имах!
            Една вечер си легнах по-рано. И тогава… Пак ли? Откъде се взе това щурче? Така засвири както оная вечер… Сякаш беше преди цяла вечност! През цялото време ли се е спотайвало в тая къща? Сърцето ми отново се разтупка, а аз се унесох в мечтания… Беше като предвестник… След това чух такова нежно изпълнение на цигулка, че се разтопих от вълнение. Мелодията ми беше позната отнякъде. Бях слушала това и преди… Даа, да ! Спомних си! Имаше един клип, който видях веднъж.  Казваше се “Обичам те!”. Звуците се носеха, а аз виждах пред очите си невероятно красиви рози, които сякаш танцуваха блус. Наслаждавах се на някакво спокойствие и красота… Опиянена от всичко, исках да разперя крила и да полетя някъде из небесата към приказни светове или  вълните в морето да ме носят, носят. Отново потъвах и се издигах…
            Навън се беше ококорила една луна и надничаше в прозореца ми… Какво ставаше? Радиото ли бях забравила?  Не можеше да е друго - наблизо нямаше къщи! От оня случай не исках да имам съседи… А цигулката продължаваше да свири, да ме омагьосва и къса сърцето ми. Сънувах ли? Едва ли!... Трябваше да проверя!
            Скочих от леглото и се показах на прозореца.  Спалнята ми беше на втория етаж… Не! Това не можеше да бъде истина! Започнах да се щипя и дращя, за да се събудя, но не беше сън…  В малкото дворче, върху зелената трева, имаше едно огромно сърце, направено от червени рози, а в него запалена ароматна свещ. Музиката идваше някъде откъм сянката на бора, който се извисяваше вляво от каменната пътечка. Не издържах и хукнах боса по стълбището надолу. С треперещи ръце отключих вратата и излетях навън. Исках да видя този невероятен изпълнител… Наближих и едва не паднах от изненада.
            Под дървото стоеше портативен касетофон, а от него се носеха вълшебните звуци… Изведнъж ми стана студено. Сълзите ми рукнаха като дъжд. Някой си позволяваше да се подиграва с мен!... Стомахът ми се сви. Обърнах се и бавно провлачих голите си нозе към къщата. Не е за вярване! Пак ли на мен? Какво ставаше?... Шегите на съдбата бяха май доста солени… Докога?... Изведнъж настана тишина…
            И точно тогава две ръце ме сграбчиха, завъртяха ме и едни страстни устни се впиха в моите… Краката ми омекнаха, а уплахата ми растеше. Заудрях нахалника с юмруци и го блъснах от себе си, а после едва не паднах на земята и съвсем се обърках:
            - Ти?... Вие?... Какво става?... Какво правите?... Какво искаш?
            Пред мен стоеше оня мой стар съсед музикант, заради когото бях  накрая на света. Приличаше на паднал от небето ангел. Беше в бял фрак и му липсваха само крилата, но пък се усмихваше толкова нежно с чаровните си трапчинки, че аз се почувствах принцеса в някаква приказка. Изгубих ума и дума. Той се наведе, взе цигулката си от земята и започна да свири оная омагьосваща музика, а аз се завъртях и затанцувах сама. Хиляди щурчета ми пригласяха,  ароматът на розите ме опияняваше… Така и не разбрах как ми се зави свят и паднах на тревата… Пак ли? Май ми стана навик!...
            Когато отворих очи, той стоеше на колене пред мен и повтаряше:
            - Прости ми!.. Моля те, прости ми!...
            Мълчах и гледах, но не виждах нищо от рукналите си сълзи. Той се надвеси над мен и започна да целува очите ми, а дъхът му ме изгаряше…
            Не знаех какво да кажа. Бях объркана, но в същото време се чувствах някак си възвишена, лека като перце и се оставих в ръцете му. Колко малко ми трябваше само, за да загубя себе си и принципите си! Бях готова да му се отдам на мига, на тревата под лунната светлина. Не исках да зная нищо… Не виждах друго освен него… Не чувах друго освен туптенето на сърцето си… Боже, спаси ме да не се удавя! Спаси ме от самата мен!... Не беше редно!... Не трябваше да е тук!... Не можеше така… О, нека е сън! Моля теее!...
             Но един глас ни накара да излезем от унеса си:
            - А на мен ще простите ли?...
            От сянката се показа сестра му. Всичко в мен настръхна и се сви. Опита се да ме прегърне, дръпнах се и стоях като на тръни. Не знаех какво да очаквам, но тя продължи:
            - Оная вечер разбрах, че се обичате... Съжалявам! Всичко беше едно изпитание и за двама ви… На другия ден спешно заминахме за Германия да уредим нещата си – аз да започна работа там, а той да продължи турнето си. Върнахме се след  месец, но ти вече беше напуснала жилището и града… Милият ми брат! Направо се поболя от мъка. Не бях го виждала такъв. Заряза всичко. Прекрати договори с чужбина и започна да те търси, но никой нищо не ни казваше... Случайно попаднах в оная брокерска къща и разглеждах имотите. Търсех вила за  през лятото и така научих къде живееш… Повярвай ми!... Исках да се уверя в любовта и честността ти, за да бъда сигурна за неговото щастие. Много го обичам и търсех за него най-доброто… Просто не очаквах, че е влюбен и, че ти ще избягаш така… Сигурно си преживяла трудни дни и нощи …
            - Това е!... Ако може, ако и ти… Ако си съгласна… Пък да ти кажа - предложиха ми работа  тук като преподавател по цигулка в Музикалното училище…
            Започна да се задъхва от вълнение той, обърка се съвсем и се спаси като целуваше ръцете ми и шепнеше непрекъснато:
            - Радвам се, че те намерих! … Не мога без теб! Искам те!... Желая те!.. Обичам те!...
            Какво да му кажа? Та аз не знаех на кое небе съм!... Да тръгна ли да се оправдавам, да се извинявам, да му обяснявам, да го обвинявам? … Щях ли да върна стореното назад? Дали съм простила несигурността му? Или съм забравила наглостта на сестра му и нейните игрички?... О, той си беше като едно дете, а аз не исках да бъда Хамлет! Не може така! Нищо не губех и взех, че изръсих ни в клин, ни в ръкав:
            - Искаш ли да се оженим?
            А той ме грабна на ръце и ме понесе към къщата, където в ушите ми звучеше вече оня, Менделсоновия марш… Едва успях да чуя гласа на сестрата:
            - И да не забравите, ще ви бъда кума!

Рая Вид, 24.09.2013