Така е решила съдбата:
един до друг - дъб и бреза.
Когато край нас мине вятър,
преплитаме клони, листа.

Живителни сокове тръгват -
от корена. Стигат върха.
И листи, и клони потръпват -
в очакване на чудеса.

Не чудо. А есен пристига.
И ето ти нова игра:
забързана, без да ни пита,
започва да къса листа.

Със шепи ги граби, захвърля,
   до голо съблича. Без свян.
Приличаме вече на мъртви.
Умира в нас всяка мечта.

Тогава се втурва пак вятърът.
Подсвирква хлапашки с уста.
Не чакат покана листата.
Завихрят се в шеметен танц.

Въртят се. И нещо си шепнат.
Земята ги гледа с тъга.
Тя знае: накрая ще легнат.
И в нейната пръст ще заспят...