Този ден имах неотложна работа и малко по-късно от обикновено излязох с кучето на разходка. Разхождахме се дълго из градинките,
спирахме често да си пообщуваме с познати кучета и техните стопани и доста късно се отправихме към кварталното заведение.
Отдалеч Го забелязах - прав до масата с цигара в ръка, готов да си тръгне. Но когато ме съзря, бързо седна и зае нехайна поза, кръстосал крак върху крак. Беше се обръснал и постарал да изглежда малко по- прилично в облеклото си.
- Здравейте, може ли? - посочих празния стол и му се усмихнах, без да кажа и думица за оправдание на закъснението си.
- Здрасти- кратко отвърна той, без да ме погледне.
- Да не би да си тръгвате вече?
- Не, защо?
- Ами видях Ви прав до масата...
- Току що дойдох - смутолеви той без да ме поглежда.
\"Защо ли лъже, след като недопитата му чаша е още пред него?\" си помислих, но казах:
- Сигурно и Вие като мен Сте имал много работа. Но сега слънцето вече не е така силно и е приятно човек да си изпие аперитива на хлад в приятна компания, нали?
Той ме погледна и понечи да отговори, но дойде сервитьорката и се обърна към мен:
- Какво ще пиете? Като вчерашното ли?
- Не, ще пия един джин с тоник и лед.
- За мен още едно от същото- някак сконфузено си поръча той и ми хвърли крадлив поглед.
Напуши ме смях и бързо се наведох да погаля кученцето, за да го прикрия.
- Много смешно! Добре де, излъгах! Вие обещахте да дойдете, а закъсняхте и аз...
- Но какво говорите! Нима имахме уговорен час за среща?
- Ами... Нали казахте \"до утре\"...
- Точно така! И ето ме - тук съм.
Димитър нервно извади цигара, запали и без да ме поглежда, дълго мълча. Аз също си свих една, запалих и извадих книжка от чантата си като я отворих наслуки и се \"задълбочих в четене\". Всъщност, под прикритието на огледалните тъмни очила го наблюдавах, без той да забележи.
Седеше с окаменяло лице, но по очите му си личеше, че не може да си прости глупавата лъжа, в която се чувстваше уличен от мен.
\"Труден характер\" си помислих.
Не го заговорих, оставих го сам да се справи със себе си и продължих да разлиствам книжката.
Изведнъж той заговори с тих и замечтан глас:
- През 1967 година, на сцената на джаз- фестивала в Прага, излезе един сляп музикант - Роланд Кърк, накичен с множество инструменти, които опипом подреждаше върху гърдите си, докато публиката съвсем се изнерви и зашумя. Но изведнъж, този магьосник засвири едновременно на три саксофона и залата онемя!- каза той и замълча.
Бях спряла да чета и го гледах като омагьосана. Очаквах да продължи, но той само ме гледаше втренчено и мълчеше.
- Защо ми разказвате всичко това?- попитах изненадана както от топлината на гласът му, така и от онова, което каза.
- Обичате ли джаз? - погледна ме в упор.
- Да, обичам. Имам в къщи и албума на Роланд Кърк от 1960 - та година, по времето когато свиреше с бандата на Чарли Мингус. Някога бях страшно впечатлена от това , колко виртуозно свири на много инструменти и точно там, в Прага, му станах фенка.
- А през 1980 - та бяхте ли на концерта на Рей Чарлз в зала Универсиада?
- Да! Господи, какъв концерт! Какви страхотни блусове! - казах възторжено обзета от спомена.
Димитър ме наблюдаваше със светнал поглед и
с една топла, момчешка усмивка, която ми се стори толкова позната, че аз промълвих смутена и объркана:
- Но... За какво говорим сега, не разберам...
- За музика, разбира се! Нали обещахте да ме изслушате! Какво чудно има в това, един каналджия да разговаря за музика с една дама без комплекси? - засмясе той
- Тъй, тъй... Димитър... Димитър Каров!!!- почти извиках аз изненадана.
Той седеше и с потрепваща ръка отпиваше от чашата си, гледайки ме с очи топли и пълни със сълзи.
- Митак, ти ли си това?!... Прощавай, не те познах!- пресегнах се и докоснах приятелски ръката му, свита в юмрук върху масата.
- То и аз вече не се познавам... - глухо изрече той и си запали нова цигара, та димът да скрие навлажнените му очи.
Замълчахме потънали в спомени. Аз се вглеждах и търсех в чертите му някогашният си съученик- буйно и жизнерадостно момче, душата на компанията ни, в което всички момичета бяха малко или много влюбени.
- Чудиш се, нали? - каза, сякаш отгатнал мислите ми - Такъв е живота! Мелница, която смила не само телата, но и душите ни така, че сами не можем да се познаем! Ти, обаче, почти не си се променила, \"Венче, венче недовито\". Все така си спокойна и пряма, все така добросърдечна и внимателна си останала. Чудно, как си успяла да се съхраниш в това... никакво време!
Ще ти призная, че още първия ден като те видях, изплува пред мен образа на онова момиче, което единствено желаех, а не смеех да му кажа... Но отхвърлих тази мисъл, припознал съм се! Познах те едва когато ми се \"скара\" за комплексите ми. Тогава ми светна, че наистина си ти! Така ми се караше някога, когато много се изхвърлях, а ти ме приземяваше. Помниш ли?
- Еех, Митак, толкова години минаха, толкова неща ми се случиха и ги забравям, но онези години никога не мога да забравя! Бяха толкова луди, но и толкова чисти...
- А аз ги бях забравил... до вчера!
Цяла нощ не мигнах, а сутринта вместо да отида на работа, отидох в един магазин и си купих... - погледна ме усмигнат и замълча.
- Какво купи? Кажи де, защо млъкна!
- Ти помниш ли, че свирех?
Кимнах мълчаливо и чаках да продължи.
- Бях влюбен в Дюк Елингтън. Посвирвах дилетантски, но дълго репетирах тайно и се опитвах да изрека чрез тромпета думите \"обичам те\", както Той го умееше, а ти се заливаше от смях и си мислеше, че това е някаква шега. Това помниш ли?- попита ме той със светнали по момчешки очи и най- после пред мен се появи истинското му лице.
- Не го увътай, а ми кажи какво си купил! - заповядах аз със някогашната си младежка дързост и момичешки глас.
- Това!- измъкна иззад стола си...тромпет!
- Боже! Ама ти си наистина напълно луд! И защо го купи?
- Цял ден се упражнявах и сега ще ти докажа, че мога!
- Какво можеш?- недоумявах аз.
- Да изговоря чрез тромпета \"Обичам те\"!
aza_9