Зреят във зениците ми непонятно ранни залези.
Тъгата акостира даже и по светло на ревера ми.
Не всяка есен е логична и подвластна на анализ.
Не всяка пролет е потребна, бяла и навременна.
Задрямала е вече в бъчвите тръпчивата ми съвест,
в очакване от самота пресипнал вой да я събуди.
Луната точи копие, за да убие делника ми ръбест,
минутите се давят в хоровода си, до болка муден.
Дърветата разресват с вятър гривите си алести
и всяко жертвено листо е благодарност към земята...
Презряха във зениците ми всички неродени залези.
А неизбежната ми зима вярва в циганското лято.