Щурчето запя песен за отлетялото лято,
закапаха по прозореца стъпките на есента...
Притихна вятърът в тополовите обятия
и задряма от приказките на новата Луна.
Мравките се прибраха от лятната си шетня,
всичкото сбрано жито преброиха до зърно...
От канелките бъчвени потече сладка шира
и момински нозе гроздето в вино обърнаха...
Пореден жълт лист се слетя от дървото
и на гърба ми положи още една година...
Усещам все по- мъдър и прозрачен живота...
Коя ли негова хала ме е подминала?...
Забравих ги вече! Не една и две бяха!...
Но... нека под камъка злото да спи!
Кротувам на вярата под светлата стряха,
че трябва да има и такива съдби...
Затуй дъбът кога е самин сред полето
се вкопчва в живота с корен дълбок...
Него може да вземе само мълния от небето!
Да се не дава на бурите - е неговият порок!