Щурчето запя песен за отлетялото лято,
плъзнаха по прозореца стъпките на есента...
Притихна вятърът в тополовите обятия
и задряма от приказките на нова Луна.

Мравките се прибраха от лятната си шетня,
сбраното жито преброиха до зърно...
От канелките бъчвени текна сладка шира
и момински нозе гроздето в вино обърнаха...

Пореден жълт лист се слетя от дървото
и на гърба ми положи още една година...
все по- мъдър и прозрачен живота е...
Коя ли негова хала ме е подминала?...

Забравих ги вече! Не една и две бяха!...
Но... нека под камъка злото да спи!
Кротувам на вярата под светлата стряха,
че трябва да има и такива съдби...

Затуй дъбът кога е самин сред полето
се вкопчва в земята с корен дълбок...
Него може да вземе само мълния от небето!
Да се не дава на бурите - е неговият порок!