Светът е пълен с мокра тишина, която безпричинно ме превзема,
просмуква се разкаляна през порите на моите невинни съвършенства
и смесена невидимо с кръвта, обхожда мътно всички мои вени,
през пръстите ми ситно се посява в полята на човешката ми тленност.
За тихото съм стряскащ ембрион, допрял очи до топлата плацента.
През нея виждам стръмния си път и устните, които ме откриха.
Пързалям се по улея на дните си, закачам се в набъбнали моменти
и хлътвам в тази гъста тишина, която в мен крещи да падам тихо...
Превъртам се през множество съдби, познавам се в лицата на малцина.
Единствено сред мокри тишини лицето ми отново оцелява.
Когато ме посипе летен дъжд и в топли капки тихото отмине,
отново съм готов да се родя и нови тишини да осъзнавам.