Сърцето ми зове те.
Разумът избягва те.
Очите търсят те.
Сълза лика ти отразява.
Душата ми свита, изнемощяла...
Опитах се да те изтрия.
Съзнанието си от теб да отмия.
Но уви, навсякъде изникваш ти!
Дори есенният вятър името ти тихо ми шепти.
Отминаха само дни,
а чувствам цяла вечност е била.
Гласа ти в мен като камбана не спира да ехти.
Усмивката ти като ручей чиста в очите ми блести.
Ах колко хубаво е чувството,
но как боли...
че принадлежиш на друг ти.
И така раздвоен между разума и любовта
опитах да сложа на сърцето си преграда.
А после беше тишина.
Такава тишина не познавах досега.
\"Но за какво и за чия награда \" - запитах се аз?
Човек трябва да изживее всичко
и да се бори до последния си час!