По пътя стръмен на моето време,
отдавна вървя все по тънкия ръб
без кон, без доспехи, без стреме,
понесла живота си ей тъй, на гръб.
През долини и върхове преминавам,
стиснала здраво живот неразбран,
аз жаждата своя с обич утолявам,
дали е правилно не питам, не знам.
След скръб, Съдбата ме целува
и ме дарява с някаква закачка,
а в крилете ми вятърът лудува...
Щом стихне, вървя с бавна крачка,
упорствам на живота си в дните
и сама си проправям пътя напред.
Знам, Времето не признава черновите,
пиша с кръв беловата си- ред по ред.
aza_9