По пътя стръмен на моето време, &nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp; отдавна вървя все по тънкия ръб без кон, без доспехи, без стреме, &nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp; понесла живота си ей тъй, на гръб. През долини и върхове преминавам, &nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp; стиснала здраво живот неразбран, аз&nbsp; жаждата&nbsp; своя&nbsp; с&nbsp; обич&nbsp; утолявам, &nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp; дали е правилно не питам, не знам. След&nbsp; скръб, Съдбата&nbsp; ме&nbsp; целува &nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp; и ме дарява с някаква закачка, а в крилете ми вятърът лудува... &nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp; Щом стихне, вървя с бавна крачка, упорствам на живота си в дните &nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp; и сама&nbsp; си проправям&nbsp; пътя&nbsp; напред. Знам, Времето не признава черновите, &nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp; пиша с кръв беловата си- ред по ред. aza_9

uFeel.me

БЕЗ КОН И ДОСПЕХИ