Ти искаш да ти разкажа приказка за лека нощ…И после тихо да заспиш. А когато се събудиш, да ми подариш поредната усмивка вместо добро утро. И всеки път, когато се усмихваш, да вярвам, че всичко ще продължи като вълшебна приказка… която може би ще започне така:
            Имало едно време, в една приказна страна, едно момиче. Нали така започват приказките? Живеело на тиха уличка, в градина със много и екзотични цветя. И всяко цвете си имало свое, измислено от момичето име.
            Но момичето било орисано от зла орисница,  никога да не ги докосва. Защото цветята клюмвали, и от цветчетата им се отронвали… сълзи.

           Знаело, че в едно от тези нежни създания се крие… човешка съдба. Но как да го открие, все още не знаело.  Тъжно било момичето. Единственото нещо, което можело да си позволи, е да се радва на тяхната красота… И да ги дарява със своята обич и нежност, от разстояние.
            Сутрин, щом блеснело слънцето, то хуквало навън, за да поздрави с усмивка своите цветя. Капките роса по тях блестели като бисери по листата. Неописуемо било вълшебството  от изяществото на багри и аромат, които се разнасяли  из малката градинка.
            Седяло отстрани момичето и се радвало на всяко едно от тях, дълго им говорело, или пеело в един глас със птичките. Така вдъхновено и очаровано от красотата им, почти по цял ден се чудело на злата си орисница. Защо, когато искрено искало да погали по главицата някое цвете, то свеждало своя цвят и заплаквало – сякаш човек.
            А с него заплаквало и момичето. Чувствало се самотно. А как обичало тези прекрасни цветя!
            Един ден се случило чудо.  Момичето отново било тъжно. Спряло до розата, и решило да я погали. За да си поплачат заедно. Тогава, без да иска, боднало ръката си. Капчици кръв се стекли от ръката му и капнали върху розовия цвят. И той…
Момичето онемяло!
            Вместо да се сбъдне орисията му, и розата да заплаче… пред момичето се появило момче- розовият цвят се превърнал в млад мъж. Момичето извикало от уплаха, и паднало в несвяст на земята. Тогава момчето го вдигнало и понесло на ръце - до малката къщурка в дъното на градината. Наплискало лицето й с вода, а после нежно я целунало.
            Не след дълго момичето отворило очи. И с любопитство огледало своя спасител.
            Говорили си дълго. Имали толкова неща да си кажат.
            На следващото утро излезли в градината и решили, да погалят цветята, за да им се порадват заедно. Слънцето им се усмихвало весело, а птичките пърхали над главите им и пеели чудни песни. А момичето и момчето били щастливи…Тогава забелязали, че… цветята вече не плачат… А весело им кимат с главици.
            Така заживели щастливи, обградени от красота и любов.
            А орисницата ли? За нея никой не е чувал вече. Сигурно от злоба се е поболяла.
            А ти? Вече спиш, нали? Може би тази нощ ще сънуваш  вълшебни приказки…
                                                        С целувка за лека нощ, и цветни сънища – от мен…