Тъгата дните ми помита,
като ураган сред трясъци и гръм
мечтата на душата да полита, 
умира като глух, утихващ звън.

Няма вяра на света да я прогони,
уморих се, нейде да я подслоня 
от сълзата ми - живот да се отрони,
от болката разкъсваща да се спася.

Какво остава ми в тази пустиня?
Сама сред бурите да продължа,
изпепелена в срам и в грях светиня,
в нощта със сянката си да кръжа.

Светът във спомен да утихне,
за тези, дето прошка не познават,
сянката ми нека съвестта им викне-
със себе си до смърт да се сражават!