дали мъжете които ни носят на гърбовете си
знаят колко посоки делят греховете ни
съсипаните гробища на старите карти
на младите булки и повредените пръстени
там ни има, чертеж толкова ситен
като тази пръст която ни завива
и дали жените поставят цветя всеки ден
над пожълтелите други
над посинелите тела
са в изсъхналите сълзи
са в четири посоки
в сърце което не гние, не боледува от Асма
чудя се
ще преброят ли милите на един дъх?
ще преброят ли сините ти мигли?
между нашите не надписани плочи
между затворените сърца в сандъци
между нашите посинели тела
между залеза и изгрева тежим под земята
бавно синеем и бавно се пишем
в история която мъже и жени
не ще преброят
тази вечер е въпросителна поезия
и поезията е въпросителна церемония
ние сме в неизвестност
никои не се сеща какво се случва
всичко е наред и върви по план
в 19:00 ще си тръгнат опечалените
единствено кучетата ме утешават в 20:00
чувам стъпките на охлюви как пробиват тавана
понякога си мечтаем тавана да падне
за да видим, за да се порадваме
на увехналите рози
лишени сме от утро
лишени сме от склероза
и това е хубаво или е лошо
аз пастирът на охлювите пълзящи към теб
и нищо друго и нищо друго
и нищо повече
толкова много камъни през пътя
ние тичаме, ние пеем с разширени зеници
заради студа и заради страхът
че ще закъснеем, че ще пропаднем пак и отново

чудя се кой ще ги подрежда
кой ще ни подрежда
и също така стаята ми
стаята ми и листята ти
благодаря на мъжете които
ни носят и не са забравили
че в 19:00 някой ги чака
някой които обича да гледа звездите
и аз обичам да гледам земята
отваря се нова посока и
затварят писмото ми под земята
всичко което исках да ти кажа
остана в мен, обичам те
някой ден може да изляза
от тази дупка и този тесен ковчег
ще изтърся сакото си от всички образи
и ще затегна връзките на острите прашни обувки
има време да поплача в зимната локва ще се измия
има време да се скрия далеч от всички улични тавани
далеч от грапавите кирамиди и стъкленото ти чупливо ехо
има време да се събудя и да се откажа от края
и да пристъпя първо към началото
има време за моят двоен телефон да се обади
и да ми каже \"още не е 19:00 \"
има време да се отрека от размишленята
за тази настъпваща зима
дали ще е студена?
дали ще се сетя да питам?

някой ден може да изляза
от тази дупка и този тесен ковчег
някой ден винаги може да бъде сега
но сега никога не идва
защото все още мъжете са далеч
далеч като милите които никои
не преброи

на В. د.