– Извинете, може ли да ви попитам? - леко дрезгав женски глас сепна мислите на Христина. Тя вдигна уморено глава - всеки и най-лек жест й струваше неимоверни усилия.
- Ми, опитайте - рече тя с крива усмивка. - Може и да се получи въпрос.
- О!!! Боже мой! Хрисиии!!! Това ти ли си????
- Хриси много. Да, Христина съм. Това ли беше въпросът? - Христина все още не беше погледнала любопитката. Очите й не се бяха върнали от нищото, в което гледаха.
- Хееей! Това съм аз, Петя! Къде потъна бе момиче? Търся те от хиляда години...
-От хиляда години? Нима само толкова? Петееее - Христина се разплака и прегърна удивената срещу себе си жена. Беше приятелката й от детинство, с която не се бяха виждали от седем - осем месеца. Откакто Христина се скри от света. - Потънах дълбоко, миличка. Много дълбоко. Повече, отколкото дори и ти можеш да си представиш.
- Хриси, тук търсех един адрес, на който са те виждали преди да изчезнеш. Тук ли беше \"потънала\"? Ще ме заведеш ли на него? Знаеш, че нямаш измъкване от мен. Хайде, миличка! Това съм аз, Петя! Човекът, пред когото можеш да кажеш всичко. Забрави ли?
- Не съм... Не, не мога да те заведа там... Не е мой дом. Там е частен кабинет, който не препоръчвам на никого. Хайде, ще отидем при мен.
Христина вдигна ръка на едно такси.
- Хотел \"Амбасадор\", моля?
- Да, заповядайте - младежът беше сериозен и учтив. Нещо, все по-рядко срещащо се напоследък.
Двете се качиха отзад. Христина стисна пръстите на Петя в знак да замълчи и не напира с въпросите си. Пътуваха мълчаливо. Мълчаха и докато се качиха в апартамента на Христина. Личеше, че е обитаван от дълго време - имаше почти домашна атмосфера, а не студената хотелска миризма на временно убежище.
- От кого се криеш тук? Никога не си била страхливка. В какво си се забъркала Хриси?
- Не питай, мила... От този, от когото се крия, няма укриване... Имаш ли време? Няма да е кратко.
- Време ли? Колкото искаш. Че няма да е кратко, трябва да ти е пределно ясно. Затова ли си в такъв вид? Защото се криеш? Скинарството няма да те укрие, миличка, след като аз те познах.
– Не бързай... Подари ми няколко дни, а? Може.... да са последните.... - гласът на Хриси се скърши, но очите й останаха сухи и горящи с огъня на непосилна болка.
Петя прегърна Христина. Целуна я по челото, отведе я до дивана и седнаха все така прегърнати. Извади телефон от чантата си и набра номер:
- Ало? Снеже? Петя съм, здравей! Открих Христина. Пусни ми седмица отпуск, моля те... Ако трябва, ще ти се обадя пак... Не, не е в чужбина... Да, благодаря ти. Чао.
В това време Христина набираше номер на хотелския телефон:
– Здравейте. Какъв ви е специалитетът днес?... Чудесно, два пъти. Четири бутилки подходящо към тях вино... Хотел \"Амбасадор\"... кажете на рецепцията \"за Христина\", те ще ме извикат. Да, до чуване.
- Хей, ще ме напиваш ли? - усмихна се Петя.
- Не, ще те свестявам... - отвърна Христина.
- следва -