Изгубих се,
и някъде във времето
останах пак сама,
макар и с теб.
И нищо,
че до мене беше,
аз пак сама
се чувствах във света.
И не, че
друго трябваше да бъде.
И не, че
трябваше да си до мен.
Но мислех си,
че щом сме с тебе
не трябва в самота
да се изгубвам аз.
И трудно е
дори да го приемеш,
че сам си,
а пък всъщност ти не си.
Но все едно,
нали и сам се раждаш,
а и сам си
дори и пред смъртта.
Но исках
да почувствам, че до мене
стои човек,
на който аз да се опра.
На който
да му бъда и аз опора.
И с който
да сме заедно в света.
Не знам кое е
всъщност по-доброто:
дали да си със някого
и да изпитваш самота.
Или и сам да си,
поне ще знаеш, че си сам,
и няма да те плаши
тази самота.
А всъщност -
защо ли се размислих.
Самота,
и самота,
и самота...
това е просто
чувство на душата,
а не съдба,
а не съдба...
За нас ● Условия за ползване ● Бисквитки
© 2004 - 2024 uFeel.me