Изгубих се,

и някъде във времето

останах пак сама,

макар и с теб.

И нищо, 

че до мене беше,

аз пак сама 

се чувствах във света.

И не, че 

друго трябваше да бъде.

И не, че 

трябваше да си до мен.

Но мислех си,

че щом сме с тебе

не трябва в самота

да се изгубвам аз.

И трудно е 

дори да го приемеш,

че сам си, 

а пък всъщност ти не си.

Но все едно,

нали и сам се раждаш,

а и сам си

дори и пред смъртта.

Но исках 

да почувствам, че до мене

стои човек, 

на който аз да се опра.

На който 

да му бъда и аз опора.

И с който

да сме заедно в света.

Не знам кое е

всъщност по-доброто:

дали да си със някого

и да изпитваш самота.

Или и сам да си,

поне ще знаеш, че си сам,

и няма да те плаши

тази самота.

А всъщност - 

защо ли се размислих.

Самота, 

и самота, 

и самота... 

това е просто 

чувство на душата,

а не съдба,

а не съдба...