Когато промените чукат на вратата ти... е трудно да си представиш кой и какво те очаква. Не можеш и да осъзнаеш как ще бъде без старите навици и утъпкано ежедневие. Инерцията те е повлякла и се съпротивляваш. Защо? Не знаеш... Боиш се от новото?! Вкопчил си се в нещо, което разбираш, че си отива... Трудно ти е да осъзнаеш, че прекрачваш ново стъпало. Кънтят в твоята тишина въпросите. Заплитат се многобройни отговори... не еднозначни. Колкото и ласкаво да си представяш бъдещето, не можеш да встъпиш в него, защото просто... не знаеш... Не знаеш колко ще са щастливите мигове! Не знаеш колко ще са благодарните усмивки! И може би се страхуваш, че не знаеш! Не си подготвен за изненадите на Съдбата. Можеш да се връщаш в миналото както и когато си искаш, но докато не осъзнаеш, че то не може да се върне, че всичко вече е в относителността на мислите ти, то ще те държи в плен, ще затяга оковите на свободата ти и ще пречи на новото да се разположи удобно в кралството си покрай теб. Би ти помогнала малко почивка – нека промените да се настанят наоколо. А ти после ще се нагодиш, ще се опиташ да откриеш полезното, да видиш красивото... Няма как да спориш с времето. То изисква от теб постоянство, търпение, вяра... Понякога си мисля дали е вярно твърдението: „По-добре късно, отколкото никога.”? И отговорът не винаги е еднозначен. Дали е по-добре да получиш нещо, което много си искал, толкова късно, че вече не знаеш да се радваш ли, или да плачеш при мисълта колко много си изгубил с чакането, или когато е невъзможно късно да промениш каквото и да е... И се тешиш с мисълта – благодарен съм, че съм го имал... животът  щеше да има друг вкус, ако не беше това... Понякога пък си мисля – като не съм го имала, не зная за какво да тъгувам, и се обръща: „По-добре никога, отколкото късно”... Такава е душата  –  все търси спасителен брод – да премине нататък и да продължи... По пътя, който знаеш къде свършва, но никога не знаеш кога, не знаеш кого ще срещнеш по него, колко дълго ще върви с теб, ти ли ще свиеш встрани, или теб ще задминат и оставят... И нищо не е точно такова, каквото изглежда... 

                                                                              © Павлина Петрова