Когато притихва заспал листопадът

и мъртвопиян се завръщам,

посреща ме зъзнещо с тъмни фасади

безлюдната бащина къща.

Среднощен акорд от среднощна соната

в забавен каданс се повтаря;

обгръща ме с бледи воали тъгата

от плувнали в мрак тротоари.

Но имам  си празник и мигове звездни.

Но имам си фар и утеха.

И болката тихо зад облака чезне

в каскади от чезнещо ехо.

Кристална бутилка с кристален маестро

в най-тъмния ъгъл ми пее.

Сдобих се с безкрайност и собствен оркестър  

с Eридан, Алтаир, Галатея...

Сдобих се с усмивки от звездни принцеси.

В небесни виражи танцуват.

Но може би вече забравям къде си.

Но може би само сънувам.

И тихо е в моя безпаметен празник.

Събирам среднощ силуети.

Когато е пусто, когато е празно,

желал бих прозорец да свети.

Но няма те в моя безпаметен празник.

Кънтят ледове в небесата.

Преливам забрава от пусто във празно

и късам парче от луната.