Болка жива в мене тлее,
че затвореното ти сърце
е краят на пътя, след там
тресавища... гори високи.
Илюзия е само живинката,
кога в въздуха нищото
са хванали търсещите ми
ръце и щом утихне се задушавам.
Заслужавам думичка една,
като призрак, търся си покоя.
Кой дявол изтръгна любовта?
Оставих те обичащ, намерих
друг в нощта. Не е болка,
болката е от затворена врата.
Така остават сами хората
та и сред хора, пазители
на своето сърце, ала, не,
черни поробители.
И вечно карма е в живота,
дявол и мен ме облада.
В буря жадна за отрова,
от болка да крещя,
светът да преобърна,
да се ударя в затворена врата.
Карма... болка, къде остана
любовта? С теб да бъда
и без капка светлина.
Дай ми поне покоя,
изречи ги онези слова,
обичта си е само моя,
не бива да се страхуваш
за мене сега. Във тълпата
хилядна ще се впуснеш,
дано не си сам.