Понеже ти не можеш да си тръгнеш,
реших да си отида аз. Сама.
И нищо вече няма да ме върне,
макар че вън е страшна тъмнина.
Посока и пътека ще намеря.
Страхът от тъмното не ще ме спре.
По-страшно е да вярваш във химери
и много късно да го разбереш.
Измислихме си чувства - със надеждата,
че те ще заприличат на любов.
Но мъдрата съдба не се подвежда -
изправи ни пред избора суров:
или да продължаваме обвързани,
в една верига обща да пълзим,
или пък свободата да си върнем,
да се опитаме да полетим.
Избирам второто и съм решена:
след полунощ, когато зазори,
молитва ще отправя към Вселената -
крила на птица да ми подари.