Сред пустинята омайна роза,с аромат на красота,
самотно цвете, копнеещо дъжда.
Листа красиви- свити през деня,
със сълзици бистри, нежно скрити в тях.
Изгрее ли Луната, грейва пак и тя,
с красива необятност, обгръщаща ширта.
Усмивка към далечината, издаваща тъга.
Падат и листата, отлитат нейните сълзи,
издигнати във небесата- превръщат се в звезди.
Жарко Слънцето я пари, обляна в самота,
отвътре се разпада, не идва любовта.
Изсъхнали, копринени листа,
сетен дъх поемат към безкрайността.
Прекършената нежност, предава се сега,
останала без сили, самотна красота.
Превръща се във пепел и е тъй омайна тя,
ароматът се простира тихо във нощта.
Аромат пленителен, с надежда упоен,
приканващ любовта да дойде някой ден.
Сълзата разтопена, попива в пясъка нощес.
но капчица дъждовна я прегръща с допир мек.
А след нея още, още и една,
това е то- дъжда на любовта.
Разтваря се в пепелта от розови листа,
и се чува само танца на дъжда.
Изведнъж из тишината- плясък на криле,
галят небесата и отлитат те.
Ярка птица, пронизваща нощта,
розата изпепелена възкръсва в любовта.
Обгръща тя безкрая, с розови криле,
целуваща дъжда понася се навред.
Оформят те в прегръдка, розова дъга,
блясва за секунда и потъва във нощта,
а след тях остава аромат на любовта.