Натежала бяла завеса се спуска бавно от небето. Толкова тежка, че чак затруднява пътя на желанията, които все бързат напред... Не достига, още пътува към повърхността.
        Шествие от прозрачни вълшебства танцуват по скованата земя. Бяха се решили за полет, а вятъра издуха на далеч мечтите им. Не усещат студа. Странно безтегловни са. Вълшебни даже. Чакат нещо... Там някъде в белотата се срещаха две души, които изненадано се погледнаха. Бяха ги събрали. Успяха. 
        – Коя си ти? – каза едната. 
        – Не ме ли помниш? – пита другата. 
        Досети се. Беше я оставил сама. Така, както и в по-предния си живот. Стори му се, че е променена. Отново я погледна. И в следващият миг побягна. Искаше да забрави миналото. 
        В ушите му още кънтяха думите й:
„– Ти ми обеща вечността..” – беше казала тогава.
„– А ти защо ми повярва?„ – отговорил бе той. Нека разбере какво е болка, помисли си изведнъж той. А тя отдавна му бе простила... 
        Гробна тишина. Сняг, студ и забързани хора, незнаещи за къде вървят, но длъжни. Във въздуха се носи странен шепот. Красив, но отдавна забравен... 
        Обърна се рязко назад. Изведнъж си спомни нещо. Беше последният им разговор... 
        – Вие сте влюбена? – беше попитал той. 
        Мълчание... 
        – А готова ли сте да жертвате всичко за Любовта? 
        Пак мълчание. Какво й оставаше? А трябваше ли да се реши? Какво остава най-накрая, освен спомени? А, след тях?
След любовта остават спомените. След тях чувствата с гравирани въздишки. Извлечени от по-добрите случайности на по-добрите моменти. Удоволствия, които постепенно заглъхват във времето. Остават и любимите мелодии, слушани заедно. Знаците, които са давани, а зад тях въпросителните погледи.
        – „Да” ли е възможният отговор? Сякаш забиха нож в сърцето.
        –  Как мислиш? Не отговаряй! Ти не съществуваш! 
        Разговорът се повтори още няколко пъти. Той я уверяваше в истината. Не го познаваше такъв. Бяха се разделили твърде грозно. Излезе навън в топлата февруарска нощ, осеяна с безброй звезди... Нещата се променяха, както сезоните. Дори зимата е вече друга. И пролетта е различна. Но, хората... Хората не се променяха, освен на външен вид.                 А само колко му се искаше да е истина...