Седи майка тъжна с две малки деца
на пода, край ниска синия.
Съпруг се поминал в Балканска война,
там някъде, в чужда курия.
Да можеше супичка да посвари
поне с два-три стари картофа...
Но няма картофи. Отдавна седи
във зимника празната кофа.
– Мамо бе, сух хляб ли ний все ще ядем?
момченцето Христо проплака.
Да имаше малко чорбица, барем,
чуй как ми гъргорят червата!
– Отде да я взема аз тази храна?!
приведе се майка, изохка.
Щом сух го не искаш, вземи във ръка
комата, топни го в потока!
– И мене ми стърже. Все гладна седя!
и Райничка малка изхлипа.
Навън вятър стенещ затръшна врата,
промъкнал се в двор без да пита.
Скупчиха се малките нейни деца,
от глад и от страх премалели,
на сигурно място и топлина,
във фустата, в гънките бели.
На другата сутрин тя рано на път
проводи ги с двата комата –
във някакво село тютюн да берат,
да работят там за храната.
Наесен децата се върнаха пак.
Ей, Райна – сандалки обула,
подпЕтени, стари, на босия крак,
а Христо – с два леви цървула.
Така мойта бабичка, мила една,
и леля и татко живяли.
Накрай им намерила втори баща
и – сити години настали.