От тези стръмни пътища Господни 
дори надолу трудно е да слизам.
Сега не мога даже да си спомня 
къде по тях съм тръгнал и отивам.
Затворил се във шепата си бяла,
която дяволът опитва да отключи,
потъвам и си мисля, че след малко
на дъното и нещо ще се случи.
Ала кове животът, стремето се бие
в гърдите ми, отваря вътре рани
и в тях, наместо кръв откривам,
че пътят ми е даден, но назаем.
И свърши ли, ще трябва да си ида
при мама – да и се наплача.
Възможно е, дори да се обидя,
но и това, едва ли нещо значи...

Ивайло Цанов

И аз пред мама искам да изплача
болките почернили душата,
стъпките така и недокрачени,
макар и в нанадолнище, към Ада.
Там в дъното е страшно и брутално
срещам се със сенките отречени
протегнали ръце към мен витално,
щриховат в сиво делници обречени. 
Това ли е съдбата начертана?
Сама ли я избрах за да израстна?
Злокобно... със въжета омотана
до синьо е пристегната душата.
По пътищата страшни-стръмни урви.
крилете ми от мъката прерязани
ще могат ли отново да закърпят
раните що дните са белязали?

И пак да полетим нагоре... заедно,
загърбили мъглата и умората.
Превърнали една мечта безкористна
в любов отдадена на всички хора. 

Таня Мезева