Идва тихият пролетен дъжд
и покрива ни с теб – на площада.
Плисва бързо – ей тъй, отведнъж –
и вали ли вали... Без пощада.

Обикаля край нас и шуми
уж игриво, а всъщност – нахално.
Гласовете ни чак заглуши
невъзпитано, диво, скандално.

Захладнява, а той си вали 
и за чувствата наши немее.
Сипе капчици – едри сълзи, –
чак на слънцето пречи да грее

и на моята светла мечта,
да съм с тебе, когато те искам...
Затова, със водата му аз,
точно него сега ще наплискам.