Тя се взираше в лицето, останало все тъй безжизнено през всички тези двадесет години. Познатите нежни черти, тъй спокойни в безкрайния си сън. Сякаш спеше леко и скоро щеше да се събуди. Само, само потрепване на дъха й и той...

Но това няма да стане, стига се е заблуждавала с глупости!

Бе направила всичко по силите си – стояла бе неотлъчно до него, пропиляла бе целия си живот и ако можеше, би го сторила още хиляди пъти, но просто нямаше откъде да намери пари да държи включен проклетия апарат, който така мразеше и обичаше едновременно. Беше сама.

– Време е да си починеш от мен, мили... Не се бой, скоро ще дойда при теб... – прошепна му тихо тя, докато сестрата правеше последните процедури по изключването.

Докторът я погледна и тя кимна. Ръката му бавно намери копчето...

Лицето потрепна...