Малките капки дъждовна вода искряха под бледо-жълтия блясък на скромната улична лампа. Нощта и шума от пляскащите в локвите на близкото шосе коли придаваха на мига сюрреалистично излъчване. Тъмна нощ, загадъчна, мокра, тя бе първата топла нощ на тази пролет и аз я наблюдавах. Бях седнал на гранитния перваз на широката си тераса и се взирах в недалечната улична лампа. Убийствено исках да взема един лист хартия, не няколко листа хартия и да я опиша. Тревожно ми напомняше за града, градския живот, тя беше той. Но имаше и нещо далеч по-вълнуващо, по-тайнствено и прикрито. Тя беше и самия мен. Стоеше там в празното мокро на нощта далеч от всички останали светлини долитащи от града. Стоеше сама и хем доказваше съществуването си с мекия лъч светлина, с който натрапчиво сияеше, но и хем по някаква неясна причина по-ярката й спрямо дистанцираните й сестрици светлина не оправдаваше загадъчната й изолираност. Тя беше мен. Но и не беше. Тя не можеше да ме види проблемен, както аз можех да видя това в нея и това ме задължаваше да не допускам нейните „грешки“(та били и те видими единствено в менталните ми монолози) да обезсмислят остатъка от живота ми. Вали. Дъжда напомня за себе си с музиката изсвирена при контакта на капките му с листата на полюляващите се дървета отдавна засадени пред панелния блок. Минава влак, но далеч и рева му се превръща в отминаващ, бързо затихващ стон. Опияняващо време. Тази лампа, тази мокра лампа. Тя е все пред мен и все ме кара да я гледам. Сякаш самия миг искаше да ми намекне, че трябва да се замисля... едно предупреждение, едно намигване от съдбата. Самота, тя е причината да се замислям за самата самота и как от дълго време ми трови дните пречейки ми да се радвам на младостта. Омразна самота... с необятната си сила изостря всички сетива, успява да поеме дори контрола върху природните сили и константи. Успява дори да натрапи част от тъмнината на нощта в просторите на душата ми в опит да ги завладее и помрачи... Радвам се, че гледайки уличната лампа и разсъждавайки върху синхронното ни съществуване на едно място и време в тази точно определена съвкупност от обстоятелства нямах до себе си този лист хартия. Радвам се, че нямах химикал с който да отбележа мимолетното събитие на което неволно бях станал свидетел, защото това щеше да разтегли този момент в съзнанието ми десетки пъти. Това щеше да го превърне в още по натрапчив и неприятен. Това ми даде и възможността да се прибера в топлата и уютна стая, и в привиден мир да легна и да заспя. Но самотата не остана заключена там отвън на широката тераса, където да преспи далеч от мен. Тя щеше да ме събуди с лъчите на на новия ден и безмилостно във всеки един удобен момент да ми напомни за съществуването си, докато не успея да се преборя с нея или докато не бъда спасен с целувка.