В старата гора, която се намираше на хиляди километри оттук, царят лъв беше справедлив и мъдър владетел. Дори изпълняваше ролята и на съдия, изслушваше внимателно всички животни, проверяваше кое е вярно и кое не и раздаваше правосъдие, според вината на всеки. Обитателите бяха доволни и живееха задружно, като гледаха да не лъжат, да не крадат, да не обидят или наранят някого... Животът си течеше мирно и щастливо.
            Веднъж допълзя змията, просъска и започна да клевети:
            - Царю, искам да ви съобщя, че таралежът се е качил на старата круша, обрал е всички плодове и ги е изял сам.Ссс...
            Лъвът знаеше, че бодливото животно не може да се катери и освен това не е лошо, дори помага на останалите, и затова го оправда. Змията обаче никога не забрави това...
            След време из гората се понесе слух, че е изчезнала царската корона, а какво е един цар без такава? Събраха се всички животни, тръгнаха да я търсят, но нито я намериха, нито знаеха как да направят друга. Тогава змията се обади:
            - Ссс... Погледнете ме хубаво! Вижте ме добре! Ссс... Та аз съм толкова пъстра и красива, и мога да служи като корона.
            Всички се спогледаха, усъмниха,че има нещо гнило в думите й,  но нямаха друг избор...
            Змията само това чакаше, обви се няколко пъти около главата на лъва и така стана царска корона. Животните не знаеха, дори не се досещаха, че скрила глава в гривата му, тя пълнеше ушите му с коварство. Постепенно той започна да я слуша. Вече не съдеше справедливо и в гората настана хаос. Когато владетелят спеше, тя отиваше при животните и ги омайваше с лъжите си:
            - О, мили мои приятели! Лъвът е станал много лош и жесток. Ссс... Аз се мъча да помагам на всеки от вас, но той никога не ме слуша. Дори иска един по един да ви изяде. Ссс...
            Днес така, утре така, постепенно всички животни й повярваха и никой вече не ходеше при царя нито за съвет, нито да се оплаква от нещо. Лошото влечуго беше доволно от себе си. Моментът беше настъпил...
            Лъвът остана сам и змията, сигурна, че после обитателите на гората, ще я изберат за царица, тя се уви около врата му  проточи глава, изплези отровния си език и тъкмо да ухапе царя, отнякъде изскочи таралежът и така я ободе с иглите си по опашката, която се влачеше по земята, че тя се отпусна и се строполи в краката му. Лъвът я сграбчи здраво с лапата си, змията се уплаши и си призна всичко. Дори показа къде е скрила короната. Животните я намериха в хралупата на старата круша, където откриха и плодовете й. Зарадваха се, занесоха крушите на поляната пред къщата на лъва, поляха  ги с горски мед, сладко си хапнаха и после извиха весело хорце, а след това запяха...
            Царят си сложи истинската корона на главата, отново стана справедлив владетел и каза:
            - Ежко, давам ти змията, ти ще прецениш как да я накажеш.
            Таралежът се усмихна и завърза виновницата между два храста пред къщата си като простор за дрехи. Оттогава той всеки ден переше бодливото си елече и го оставяше да съхне върху змията. Тя съскаше, преглъщаше собствената си отрова и търпеше наказанието, което заслужаваше...

 
01.06. 2014, написана от Рая Вид по идея на Мислителя