С букет от здравец и равнец,
със мириса на оран прясна,
полагам аз един венец
в душата ми сега неясна.
Защото пълна със тъга
ме връща тя във края рОден.
И под небесната дъга
минавам аз по път свободен.
И през класилите жита
да стигна аз до този спомен:
на щъркеловите ята
накацали по прясна оран.
Да сетя летен благодат
на зЪрно в класове узрели.
Да върна времето назад
на спомените в мене спрели.
Да видя оня чернозем,
за който днеска не милеем.
Че няма никакъв подем-
така земята си пилеем.
За таз земя се лее кръв.
Живот за нея се залага.
А днеска няма малко стръв
във нея пот да се полага.
И гинат нивите ни пак
и бурени на тях виреят.
И няма никакъв си знак
надежди занапред да зреят.
С букет: будили и трънец,
и с мъката ми още прясна,
полагам аз един венец
в душата ми от факта бясна.