Нищо, аз идвам непоканена
с последната следа от светлина,
която влиза през затварящата се врата.
Идвам с последната капка от дъжда,
ей така, почувствала нужда неусетена
в нощта да падна върху лицето ти,
да остана в вечерта ти, да те докосна
в съня, че място нямам в реалността.
Затова идвам с малките невидими
неща, с пеещия среднощен славей,
с първи слънчев лъч, с първата будна
лястовица взела в човчицата влажен стрък.
С последната на плажа балада,
с първия утринен звук на целуващата
вълна, брега. Идвам за поредната доза
любов и тъга, скрити в шепота на мълчанието,
в очите на една закъсняла жена.