И снощи те сънувах, както винаги...

С крила на птица идваш и отлиташ.

До мен донасяш мили детски викове,

гълчене майчино и таткова усмивка...

 

Без име си, но идваш сам в съня ми.

Ти за ръка ме водиш, за да видя

и да прегърна с обич всичко мило.

Там... Дето скоро няма да си ида...

 

Там, дето люлякова пролет разцъфтява,

щурчета свирят в лятото светулчено,

А есента размята из гората златна грива

и Коледата е вълшебно тихо- бяла...

 

Във бяло се премрежват и очите ми.

Стихът ми побелял е от снежинките.

Виновно те белеят днес в косите ми.

Дори и денем слънцето не ги стопява.

 

Сънувах те. И те видях тъй истински.

Познах те. „Спомен“ се наричаш.

Усмивката ти връщаш на лицето ми

и скътан си дълбоко под гърдите ми.

 

01.02. 2014 М/С