Живея в някакъв странен лабиринт
от безкрайно объркани пътища слепи.
В полуживот, в полудом- полулюбим...
Колко ли още ще издържат крилете?
И напразно все търся жива вода
за раните си, от забрава причинени.
Неуморно все размахвам крила-
далече, високо, сама, несподелена...
Летя и се ослушвам за нежния ти зов
в самотата на гнездото си без корени,
копнееща за твоята обречена любов,
ала се рея над останките И съборени...
Но извисил високо гласът си- вятърът,
рефрен на твоя нежна песен донесе.
Погали с него той сърцето, душата ми
и мислите ми тъжни, с радост отнесе.
aza_9